Halloween

Всеки път като дойде тоя празник се сещам за това как го прекарах за първи път в Америка. Но да опиша първо по принцип какво се прави пък после ще разкажа моята случка. Да речем че сте 8 годишно момиченце. И идва Halloween. Трябва да си намерите някакъв костюм. Например да се облечете като Червената шапчица (Little Red Riding Hood). Хората украсяват къщите си отвън (и отвътре) с най-различни страшни работи - чучела, изкуствени паяжини, изрязани в назъбени и намусени лица тикви, и други такива подобни. Също така трябва да имате и малка кошничка в която да слагате всичките шоколадчета и бонбонки които ще ти дадат. В различните градове е определен точен ден в който децата ще ходят "trick or treat"-ing. Като дойде този ден, децата почват да обикалят квартала чукайки на всяка врата. Някой отваря вратата примерно и ти извикваш "trick or treat" (изплаши/изненадай ме или ми дай нещо). Тогава ти се усмихват, казват ти колко ти е сладък костюма, и ти дават разни лакомства които ти прилежно нареждаш в кошничката. След това ти благодариш и потегляш към съседната къща. В повечето случай на път към следващата къща оглеждаш колко евтини или колко хубави шоколадчета са ти дали... и съответно похапваш някое от тях. Чукаш на следващата врата и процеса се повтаря докато ти писне да обикаляш из квартала. В последни години обаче децата са придруджени от родителите си защото родителите ги е страх да не им се случи нещо на детето. Това представлява в общи линии Halloween.
97 година бях 17-годишен exchange student (ученик на обменни начела) в едно затънтено градче в Калифорния. Тогава бях в Америка малко повече от месец. Та събрахме се с в къщата на някой си (не помня точно кой, но сигурно някой от училище). Аз нямах някакъв костюм защото беше решено малко в последния момент. Импровизирах. Облякох си една много шарена риза и дънки. Ползвах някакъв грим за да си направя окото на насинено... а и въобще да излгеждам на пребит. Долу горе добре го докарах... също така си бях сложил и едни белезници. С една дума - престъпник бях... с малко повече фантазия - от Маями. Разхождах се с моя приятел Антоан от Белгия и разни хлапета във някакъв квартал. Обикаляхме въпросния квартал долу горе от половин час. Бяхме събрали там разни бонбончета и шоколадчета. Шоколадчетата (Като Сникърс, Марс, Батърфингър, Туикс, Кит Кат, и прочие) бяха общо взето рядкост защото хората предпочитаха да купуват евтините захарни работи - бонбони и близалки разни. Общо взето има следната (логична) практика - колкото по богат е квартала, толкова по хубави и вкусни лакомства получават лапетата. Също така го има и момента че обикновено се помни кой е давал хубави лакомства миналата година и съответно тези къщи са най посещавани. Квартала в който ние бяхме не беше много богат... бих казал средностатистически. Та аз съм с още няколко хлапета пред нечия врата в квартала. Отваря се вратата и се подава някаква жена. Викаме всички в хор "Trick or treat" и тя почва да раздава разни близалки и бонбончета - не бяха от така желаните шоколоадчета все пак. Та изреждат се лапетата пред нея и тя им слага в кошничките там нещо си. Идва и мой ред да съм пред нея. Докато ми дава там нещо си в кошничката ми казва малко навъсено - "Aren't you a little old to be trick-or-treating?" ("Не си ли вече много голям да ходиш на trick-or-treating?"). Аз след половин-секундно окопитванe смотолевих че съм exchange student от друга държава и ми е за първи път. Тя изглежда е била често лъгана жена защото въпреки моите искрени убеждения, ме гледаше с много подозрителна/неразбираща/неадекватна физиономия. Усетих се че няма смисъл много да и обяснявам защото тя изглеждаше нетърпелива да си хлопне вратата.
Е до тук беше инересното. Сега вече бях някаква трудно описваема комбинация от гамен на дребно(захарни изделия на харабията разбираш ли), чужденец, и просяк. Стана ми криво. Вървя си по тротоара и си размишлявам ядосано докато другите продължават все така да чукат по вратите и да си просят лакомства. Ебал съм ти лакомствата, ебал съм ти шоколадчетата. Не исках и да ги ям даже. Спихна ми настроенито за цялата вечер тая патка.
Сега като се замисля... сигурно малко незаслужено съм я псувал тогава защото наистина по принцип само децата ходят да обикалят квартала. А да се изтипоса някой младеж (почти мъж) на вратата и да иска шоколадчета... малко не се връзва.
А как ли ще реагират вашите съседи от блока ако вие се появите пред тяхната врата облечени като Зоро (примерно) и им викнете весело "Трик ор трийт" ?
Има само един начин да разберете :)

Отговор на Ванина

Първо да се оправдая - защо работя в пицария.
1. ИТ специалисти (както ти каза) има под път и над път. Съответно не мога да си намеря по-добре платена ИТ работа
2. Имам си ИТ работа която си върви успоредно с работата в пицарията
3. Нямам какво толкова да правя през почивните си дни (което всъщност е единственото трагично нещо свързано с моята работа в пицарията)

А сега да обясня какво е моето attitude (нагласа, подход). Имам опит в интервютата. Бил съм на достатъчно и бързо схванах какво иска един работадател. То не е сложно. Хората искат някой който да:
- да си личи че има желание
- да изпълнява съвестно работата си
- да не се святка на шефа си
- да не се страхува от предизвикателства в работата (да ги приема със хъс)
- по възможност да е работохолик
- да спазва правилника за работа стриктно
- да е поема критика без да се засяга (а вместо това да се мотивира)
- да е общителен и забавен (това е признак че ще работи добре с останалите в компанията)
- да е добре облечен (това е признак на други положителни черти - ако е добре облечен тогава ще е добре организиран и в работата)
- по възможност да има големи цици (и да не е отблъскваща в лицето) - за теб не знам, но на мен това ми е голям проблем при търсенето на работа - нямам цици. Това може да ти се стува глупаво, но си е истина. Шефовете са не случайно шефове (не всичките са глупави противоположно на общоприетото мнение) и в повечето случай биха разменили 100% продуктивност от грозна работничка (или работник) за 65% на красива такава (процента е приблизителен... влияе се от перверзността и отчаяността на въпросния шеф(в момента ако бях шеф, аз бих се примирил и с отрицателна продуктивност, но това е друг проблем)
- да има някакво излъчване (нещо като вид чаровност) - това обикновено е решаващия фактор (но само в случай че нямаш големи цици)

Долу горе това са нещата. Аз мога да омагьосам хората/шефовете стига да се добера до интервю някакво. Процента ми на успеваемост е доста добър. Тоест на моята амбиция и attitude нищо им няма. Много са си добре даже. Просто положението с ИТ сега не е цветущо.

Друга е темата че съм отворен към нови неща. Поне се опитвам. На теб може да ти се струва че работата в пицарията може да не доведе до нищо... но пък може и да доведе. Все пак шефа ми е приятел и покрай него може да се отвори нещо си. Намирането на работа е много странно животно. Понякога вирее в много необичайни места. Сега се развива бизнеса на пицарията - почна да продава замразени пици на разни супермаркети. Може да има нужда от сайт. Аз така или иначе вече му оправям компютъра от време на време... ей така, без да му вземам пари. Може да не му вземам пари, но за сметка на това той (ще не ще) ми се чувства някак задължен и ако му се отвори някаква компютърна нужда... първо мен ще пита.

Друго нещо - би се учудила на какво може да те научи процеса/начина на работа в една пицария. Някой добри идеи се раждат от наблюдаване на процеси далечни от бъдещата тяхна имплементация. Новаторството често се състои в това да приложиш принципи от една област в друга. И ако щеш ми вярвай, но някой ден работата ми в тази пицария ще ми се окаже по-полезна от колкото мислиш. Смяташ ли че някой от процесите разиграващи се в пицарията не биха могли да се приложат в ИТ. Ако не смяташ, имай предвид че мозъка също е странно животно и прави странни асоциации - ако ти не правиш асоциации между пицария и ИТ, може пък някой друг да направи.

Казваш - "просто твърдо заставам против твърдения от рода на "лошо няма, кво като имаш еди-кво си образование". Това според мен е една ужасна и неамбициозна позиция" За теб може това да е ужасна и неабмициозна позиция. Но според мен не е така. Аз не искам да съм праволинеен, не искам да съм опитвал и работил само в една сфера, не искам да гледам в една и съща посока без да оглеждам какво има встрани. Пицарията може да е малко встрани и назад, но малко или много ми дава нова/различна представа за бизнеса/живота.

Живота е хубав само ако гледаш с широко отворени очи.

PS. извинявай ако моя пост ти се стурва малко "пиперлив" (поне надявам се не е скучен (за разлика от тенденцията напоследък)). Просто приех, че нарече моята позиция ужасна и неамбициозна и за това се обяснявам и защитвам.
Също така искам и да ти благодаря... защото както спомена Таня в един от нейните постове - "Понякога човек си дава сметка за разни работи, именно когато се опита да ги формулира черно на бяло……"
Благодарение на теб и аз си дадох сметка за разни работи :)
Надявам се не съм те засегнал и бих се радвал да продължим тази дискусия. Ако съм те засегнал, се извинявам. И ако ми съобщиш как и с кое, тогава ще се постарая да не го правя повече.

Приятен ден и (по-важното :) ) приятна работа.

IT Specialist

Нищо че имам някаква си бакалавърска степен свързана с компютрите... бачкам в пицария. Лошо няма :)
Или?

The Devil

Телевизията. Мразя я. Като наркотик е. Казват "a picture is worth a thousand words" (Една снимка/поглед струва колкото 1000 думи). Според мен не е вярно. Телевизията може да се възприеме като серия от снимки, но все пак хората които четат са по-интелигентни от тия гледащи телевизия... принципно става въпрос (въпреки че сигурно зависи от това какво гледаш по телевизията и какво четеш). Защо ли я мразя. Губене на време е. Ненавиждането на телевизията почна със следната случка... нищо особено не е била, но все пак.
Като живеех с един предишен съквартирант, прекарвах доста време пред телевизора. Съкватриранта се казваше Simeon (произнесено Симиън... дори американците се объркват като го произнасят). В хола имахме голям телевизор (който беше на Симиън). Диагонала беше 62 инча май... с две думи - много голям. Тогава също той имаше един сателитна телевизия за която по принцип трябва да се плаща. Но си имаше там едни чалъми блзгодарение на които гледахме телевизия безплатно (картата която се пъхаше в устройството за приемане на сателитна телевизия можеше да се разкодира/репрограмира благодарение на устойство закупено от Канада (през интернет)... тия разкодирващи устройства са незаконни в Америка). Благодарение на това устройство имахме всеки възможен канал който съществуваше - всичките филмови канали, всичките спортни канали, всичките музикални канали, всичките порно канали... всичко. Всичките тия възможности за филми, предавания, канали, шоута предразполага към бая гледане на телевизия. Аз естествено се възползвах. Гледах си телевизия на воля. Сядах на удобната кушетка в хола, пусках си телевизора и се вторачвах. Обикновено гледах телевизия преди да си легна. Моята спалня беше на втория етаж и обикновено след гледане на телевизия се качвах по стълбите, влизах в банята да си измия зъбите, и после си лягах. Един ден... не беше даже вечер... след гледане на телевизия известно време - качвам се аз по тия стълби за да отида в стаята си. Смътно си припомних колко часа седнах пред телевизора. Също така смътно се сетих кое време е в момента. 4 часа телевизия съм гледал. Какво гледах 4 часа? Хм (както викат някои хора)... не се сещам. Замислих се малко по усърдно. Пак нищо не се сещам. И си рекох наум "There is 4 hours of my life that I am never going to get back... thrown away for nothing" (Изгубих безвъзвратно 4 часа от живота си... за нищо). Това обаче което най-силно ме раздразни е че в последствие бях в някакъв магазин и видях нещо си (не помня точно какво беше) и се сетих че съм му гледал рекламата. Загледах се и се зачудих дали ми трябва, дали ще ми потрябва, и дали си струва парите. Тогава се осъзнах малко - от толкова гледане на телевизия не помня какво съм гледал, но рекламите са ми останали в съзнанието. Колко шибано... от всичката информация която съм имал възможност да погълна от гледането на телевизия... аз помня какво са рекламирали. Ами логично е... като пускат едни и същи реклами по 1000 пъти... как да не ти се натресе в мозъка. От тогава лека по лека взех да се дразня от телевизията. Все повече и повече. И рекламите почнаха ми да ми правят впечатление повече от маркетинг-гледна точка. Хитри са мамка им. Нали това им е работата... добре се справят с това да манипулират човешкия мозък. Струва ми се фазата "Купи си това или онова" е минала, сега е ред на фазата "живота ви без нашия продукт не е живот" (да преувеличавам - признавам си). Другото нещо което все повече взе да ми прави впечатление е ефекта на рекламите върху хората с които се виждам/контактувам. Тоест колко лесно се поддават на тоя консумеризъм. Колкото повече го наблюдавам, толкова повече се ужасявам. На зомбита ми напомнят. Не мога да преценя какъв процент от разговорите (като се изключат тия за работа) са за това какво си си купил, какво ще си купиш, какво някой си купил, какво някой си ще си купи, какви екстри има то, и колко безкрайни мигове радост носи. Във всеки случай предполагам процента е изключително висок.
Факта че 50 Cent има къща (в която не живее) с 18 спални и 37 бани/тоалетни не ме притеснява. Притеснява ме това че хората които го гледат това предаване с тази полезна информация, не биха се поколебали за миг да направят същата абсурдна покупка. Какви партита хвърлял в тая къща, какви купони, какви забавления, какво щастие. Нали? Предаването посветено на въпросната къща и партито което е организирано в него е много добре направено - тоест... интересно е. И ти се приисква и ти да имаш такъв замък с инчанчени удобвства в него.
Съквартиранта ми гледа телевизия. Телевизора, както и компютъра, е в хола. Макар с гръб към телевизора, аз ща не ща - чувам телевизора. Понякога има толкова абсурдни неща че просто не мога да се въздържа и се обръщам да погледна. Въпреки че ненавиждам телевизията някой път ми хваща вниманието и не го пуска. В повечето случай е за малко... все по-малко и по-малко време ми трябва да се осъзная че гледам абсолютно безсмислено предаване. За съжаление често се налага да слушам Хауърд Стърн (докато съм се вторачил в компютъра си, съквартиранта гледа по телевизията шоуто на Хауърд). Предполагам всички знаете кой е. На мен ми е много противен. Мразя да го слушам. Но понякога такива абсурдни неща има на неговото шоу/предаване, че просто не може човек да не се обърне да види със собтвените си очи какво става и това което чуваш истина ли е или не.
Също така според мен телевизията лишава човек от въображение. Всичко в нея е сдъвкано и готово за консумиране без каквото и да усилие на мозъка. Мозъка не му се налага да прави асоциации, да си представя, да си чуди, да се предизвиква. С книгите е по различно. Много повече неща са загатнати и останвени на въображението... дава ти свободата да си представиш нещата по твой начин - свободата на въображението. Гледането на телевизия е вредно защото благодарение на нея, губиш пълноценно време - един път се живее все пак. Живота трябва да се изживее собственоръчно... а не през гледната точка на маркетинг директорите. Така че изключете си телевизора и поприказвайте с хората около вас.

Втора работа, американски футбол и сайт за запознанства

След като така или иначе не си оползотворявам почивните дни с нищо интересно, забавно, или дори полезно - реших да си намеря втора работа. С Labor Ready агенцията не се получи това което очаквах. Така че реших да търся на друго място. След като си падам много по филмите - реших да подам application (кандидатствам) за работа в киното. Не ми се отвори парашута - не ми се обадиха. Дадох си резюмето и на няколко други места със същия успех - никакъв. С моя авер Ерик ходихме четвъртък да пием бира в едно заведение и му разправях как така си търся още една работа. И докато му разказвах се сетих че мога да се обадя на шефа на пицарията (Чип) в която бачках преди няколко години. Бях леко замаян но все пак в състояние да го попитам дали се нуждае от хора. Чип е много печен, леко непукист, занимава се с куп глупости, залага на бейзбол и футбол от време на време, тежи около 200 кила, и ... е човек с добро сърце. С малко повече късмет ще го снимам и него... а даже може и да направя отделен пост за него. Та... обаждам се аз и викам (малко е шумно в заведението в което съм):
Аз - Hey Chip. Its Alex. How is it going? (Здравей, Сашо се обажда. Как е ?)
Чип - Alright. What's up Alex? (Добре. Какво става с тебе?)
Аз - I am looking for a second job. I have Thursday Friday and Saturday off and I was wondering if you need anybody in the pizza shop right now? (Търся си втора работа. Почивам четвъртък петък и събота и се чудех дали ти трябва някой да работи в пицарията през тези дни)
Чип - Sure. Come in tomorrow at 5. (Да. Ела на работа утре в 5 следобед)
Аз - See you at 5. Bye. (До утре в 5. Чао)
Чип - Bye
Работата плаща малко. $5 на час, но е на ръка. Няма да ти вадят данъци и такива работи. Всяка вечер плаща. Въпреки че е малко, докато се прибирах от пицарията вчера се замислих... "Ям в пицарията сигурно 2 пъти докато съм там. На тръгване от пицарията понякога си вземам пак нещо за ядене. 3 или 4 дена от седмицата не се налага да давам пари за храна. Така че това като се пресметне... далавера си е. Не е лоша работа.. понякога става доста натоварено, но все пак не ми е досадно. Освен това мога да си приказвам с разни хора и главно с Чип който е готен човек". Това си го мисля докато до мен на предната седалка седят 2 пици. Едната е с бекон и ананас, другата с пиперони, гъби, и чушки. Вече ми е писнало от тази пица но като изгладнея много, ща не ща... ям.
Та вече 2 дена бачках там. Петък и събота. Пицарията е малка. Има всичко на всичко 2 масички и един (бар)плод. Кухнята е доста по-голяма от колкото площа за обслужване на клиенти. Почти всички пицарии в Америка са устроени по подобен начин... поради следните причини. Почти никой не яде в самата пицария. Всички си поръчват пица или да им доставят до вкъщи или идват сами да я вземат и да си я ядат в тях. Много рядко се случва някой да остане да яде в самата пицария. Моята работа се състои в следното. Телефона в пицарията звъни, аз вдигам:
Аз - Sam's Pizza. Can I help you? (Пицария Самс. Какво ще обичате?)
Клиент - I would like to order a 2 large pizzas for pick up. 1 with pepperoni, mushrooms, and green peppers. The second one with pepperoni, sausage, and black olives. (Искам 2 големи пици. 1 със пеперони, гъби, и чушки. Втората със пеперони, наденица, и маслини.
Аз - What's the name? (Името ви?)
Клиент - Hinzman (хайнзмън)
Аз - It will be ready in about 25 min. (Ще е готова след около 25 мин)
Клиент - Thanks. Bye (Мерси, чао)
Аз - Bye
След 25 мин се появява клиента. Аз му връчвам пицата, вземам му парите, давам му рестото, и му пожелавам приятен ден. Най-опростено в това се състои работата ми. Има си и други задължения. Примерно по сложно е като трябва да се попълва поръчка за доставка по домовете. Или пък ако си поръчат там пържени пилета, сандвичи, салати, риба. Има разни сосове и други работи които трябва да се нагласят в поръчката (за които аз съм отговорен). Някой път готвачите осират поръчката и се налага да се извинявам на клиентите за неудобството. Трябва да сгъвам кутии за пица от време на време. И други такива малки странични работи. Петък събота и неделя обикновено е доста натоварено защото в момента е футбол (американски) и бейзбол сезона. През тия дни от седмицата има мачове разни и хората искат да си седят пред телевизора в удобното си кресло, да си гледат мача и да похапват пица и да си пият газирано (или бира). Американците имат невероятно знание относно мачовете излъчвани по телевизията. Американския футбол изглежда много простичък на пръв поглед, но има сигурно хиляди правила. Основния замисъл на играта лесно се схваща, но малките правила са толкова много и завъртяни че си е направо наука да ги схванеш всичките. Повечето мъже са в течение относно всичко в сферата на футбола и бейзбола (имена на играчи, рекорди, статистики, резултати, и така нататък). Това изисква прекарване на доста време пред екрана. Не мога да отрека че американския футбол е най-интересния спорт който съм наблюдавал. Динамичен, брутален, изискващ хиляди комбинации и невероятна подготовка. Повечето хора които не са запознати с тоя спорт не подозират колко е сложен. Ако някой иска... ще му обясня чат пат правилата, че поне да може да му се наслаждава като го гледа. Това което най ме дразни е че през 1 мин има разни реклами. Съответно са добре подбрани - за бира, за пица, за кола, за телевизори. Хората от маркетинга на големите компании си разбират от работата. Въпреки че не обичам рекламите... някой са толкова успешни и забавни, че просто не може да не ги гледаш. Всеки спорт излъчван по телевизията е наблъскан с реклами. Не знам как така успешно са направили самите спортове да имат толкова много прекъсвания, че да могат да вкарат максимално много реклами.
Пак се отплеснах от темата, но няма значение. Няма я учителката по литература да ми пише двойка (Всъщност чух че и тя емиргрирала... преследвала Американската мечта :) също като мен). Чудя се тя дали има втора работа като мен. Дали е работила в пицария в Америка. Едва ли.
Друга тема е че... направих си профил в Елмаз.ком. Съвсем случайно попаднах на тая страница (май гледах кой български страници имат най много посещения на ден и това беше една от тях). Беше ми доста интересно да разгледам български сайт за запознанства. Досега не съм се записвал в такива, но нали е български... реших да опитам. Не че се надявам да стане нещо чрез тоя сайт. Но знае ли човек... сигурно ще е интересно. Странно нещо са сайтовете за запознанства. И засега ми е интересно да чета какви работи пишат в профилите си. Или пък какъв тип човек търсят. Оказа се че има доста мадами дето търсят мъж който изкарва повече от 500 лева на месец (аз не съм си разкрил дохода в моя профил... така или иначе е нереален защото не живея в България). Другото нещо, в което се регистрирах, е Атол.бг. Там може да търсиш хора които са били в твоето основно, средно, или висшо училище. Намерих няколко съученика... и се зарадвах естествено. Иска ми се да поддържам връзка със всички от класа в гимназията... не се справям толкова успешно колкото искам, но все е нещо.
Вчера след работа нямаше никой в ICQ с когото да чатя и си преглеждах пощата. Видях вътре един имейл който аз си пратих и чието съдържание бяха телефонни номера, които съм си пратил че да имам достъп до тях от което и да е място с достъп до интернет. Видях телефона на една съученичка от Руската гимназия в Русе. Последно бях я чувал преди повече от година по телефона. Реших да й се обадя... за да проверя дали все още живее в Германия и дали има същия телефонен номер. Там живее все още и все още има същия телефонен номер. Разприказвахме се с нея... главно за бивши съученици. В последствие се оказа че е фенка на Хари Потър :). Хубаво е да не губиш връзка с хубавите и приятните хора от миналото. Въпреки че съм в Америка, сигурно съм единствения от класа който поддържа връзка с най много бивши съученици.
PS Забравих да спомена че след като пих бира с Ерик, забравих DSLR фотоапарата си под масата. След заведението ходихме на кино и аз се сетих едва след филма че съм си забравил фотоапарата там. Фотоапарата е най-ценната вещ която притежавам (по скъп е от колата която карам :) - тя е абсолютна трошка) и много се разтревожих че може да се наложи да се простя с него. За щастие фотоапарата се оказа все още в заведението и сега пак сме неразделни.

Есен

Има някой дни, в които не ми се приказва с хората. Не ми се обсъждат глупости. Не ми се подхваща small talk (малки безсмислени разговорчета). Терсене ми е за нещо примерно и искам да си остана сам. Ей така да си тъжа на спокойствие и евентуално да ми мине. Искам да си гледам наборсучено малко вместо да се превземам че всичко е наред. Не се святкам на хората... просто си мълча. Жалко че обстоятелствата понякога не позволяват да отидеш на седнеш на една пейка в парка и да гледаш в пространството докато ти мине. Или пък докато някой скъп човек не те изведе от това ти състояние. Или пък някоя случка не ти подобри настроението. Така че... ща не ща... кютам. Преживявам и тоя ден и обикновено на другата сутрин съм свежарка... няма и помен от лошото настроение което така или иначе не е имало смисъл да имам вчера.
В лоши дни като тия, не ми се обсъжда времето навън, новините по света, пошлите проблеми на дърдокровците, тъпи шеги, превзето съчувствие, и прочие. Такива неща обикновено само допълнително раздразват. Колкото по ме оставят на мира, толкова по бързо ми минава. Пък най ми е тъпо да ме тешат непознати разни. Обикновено е престорено така или иначе. Мисля си тогава "не ме познаваш, не знаеш кой съм, не знаеш от какво имам нужда и след като ти кажа че нищо ми няма... остави ме на мира".
Открил съм че когато съм в такова лошо настроение е най добре да поспя. Съня ме кара да изтрезнея малко. Да се осъзная малко. Утрото е по мъдро от вечерта. За мен важи с пълна сила. Друг начин да се преборя с лошото настроение е да поиграя баскет. Да отида в залата и да мятам докато ми се изчисти мозъка от глупави мисли. За съжаление на работа нямаме басктеболна зала (топка си имам... седи винаги на задната седалка в колата).
Есента навява разни тъжни мисли. Ще се опитам да не им обръщам внимание след като са по скоро плод на лошо настроение.

Превод

Искам да се извиня на хората които четат блога за това че написах последния пост на английски. Не беше много правилно като се замисля. Така че ето го превода:

Гледах един филм и много се ядосах. Филма се казва "Lord of War" (Nicolas Cage, Jared Leto). Филма не е лош, даже напротив - хубав е и освен това е добре направен. На мен ми хареса много и си струва да се гледа. Последното нещо написано на екрана преди да почнат да изборяват режисьорите и актьорите и прочие, ме ядоса. Ако искате да знаете какво е било то - гледайте филма. Отнася се за това кой държави са най-големите производители и дистрибутори на оръжие.
Това е втория филм който ме впечатлява по един особен начин. Искам да спомена първия обаче - "Three Kings" (George Clooney, Mark Whalberg, Ice Cube). Не беше много популярен филм, нито пък имаше голям финансов успех. Но беше много добър филм. Защо нямаше успех филма? Това е моята теория... Това което показват и намекват във филма е неудобно. Навява неудобни мисли. Кара те да се чувстваш виновен за това което си, което правим, причините заради които живеем, на кого и какво принадлежим, колко малко знаем, как вървим в погрешна посока. Някой могат да си помислят че филма критикува Америка и нейната намеса в световната политика. Това не е точно това което аз виждам в тоя филм. Гледам на него малко по от високо. Която и да е суперсила в света може да бъде набедена в извършване на такива (или подобни) злини. Която и да страна с много власт и пари ще тръгне по неправилния път. Защото е управлявана от хора, хора който не са са перфектни и имат много недостатъци. Хора които са обсебени от мания за власт, алчност, и егоизъм.
"Lord of War" ме накара да се замисля за същите неща за които "Three Kings" ме накара да се замисля. Плюс още няколко. Учуден съм че филмите са били допуснати до кината. Може би са били допуснати защото има доста оръжия и престрелки в тях и зрителя може лесно да пропусне същественото и да се наслади единствено на единия екшън (освен това актьорите са доста известни). Филма бил направен по действителни събития (според мен днешно време е трудно да се намери филм които не е). Алед филма, реших (или по скоро затвърдих мнението си) че няма смисъл да се гледат и въобще следят новините. Защо ли? Защото истинските събития не са това което хората искат да видят. По добре е да не знаят как е постигнат техния стандарт на живот. Съответно аз реших че има повече истина в теориите, мислите, идеите които се съдържат в разни форми на изкуството. Като в тия два филма. Смятам че в тия 2 филма има повече истина от колкото в новините в 8 вечерта. Прекалено опасно е да се покаже какво всъщност става по света и за това е по удобно да бъде облечено в някаква форма на изкуството. Знам че е глупаво да разсъждавам така. Знам че си живея в моето малко мехурче и се изолирам. Седя си в мехурчето, което става все по малко защото така се чувствам добре. Защото искам да съм различен. Открих удоволствието от това да си различен когато дойдох в Америка. Различен бях, хареса ми, и такъв реших да си остана. Надявам се че това няма да ме доведе то това да живея огорчен, нещастен и сам в някоя пещера в планината. Въпреки че съм материалист в ежедневния си живот (питайте американците които ме познават, гледам си парите и се опитвам да си ги пестя максимално), вътрешно се движа в противоположната посока на материализма. Как сме устроени хората? Защо имаме такива пагубни желания и инстинкти - власт и лакомия (парите са уред да упражняваме власт). Защо се чувстваме по-добре когато знаем че сме постигнали повече от хората около нас? Имам повече неща в Америка от колкото когато си бях в България. Но тоя факт не ме кара да се чувствам по-добре... защото според мен не съм постигнал повече от заобикалящите ме американци. Когато от време на време се приберам в България, се чувставам по-добре. По-добре защото чувствам че притежавам нещо повече от средния българин. Знам че не бива да се чувствам така. Не трябва и въпреки че се много се опитвам да не го показвам, го чувствам така в себе си. Не искам да чувствам че превъзхождам хората около мен в някакво си глупаво отношение. Но дали искам или не... засега не мога да променя това как се чувствам. Никога не съм обичал да се правя на голямата работа.
Както и да е, като излизах от киното се отвращавах от нещата които ме заобикалят. Удобните седалки в киното, хубавите коли в големия паркинг, светлините навсякъде, сградите, правите линии, квадратността на всичко наоколо. Ако четете това бихте ме посъветвали наум "Върви да живееш в гората тогава" и сигурно ще имат пълното право да ми го кажат. Озъзнавам колко глупави/наивни са тия идеологични мисли. Но смятам че те ме правят различен от повечето хора. Смятам че хората не се нуждаят от всичко това което притежават в момента за да се чувстват щастливи. Даже напротив, струва ми се че в наши дни хората са най-нещастни в сравнение с който и да е период от историята на човечеството. Сега придаваме важност на изпуснатите шансове и възможности в живота си, осъзнаване на потенциала в нас, сами да се напъваме/насилваме, да имаме повече, и неосезаемо (а понякога съвсем явно) да се фукаме пред околните с това което имаме или сме постигнали. Докато карах обратно към вкъщи, се чудех "Кога хората са почнали да се чувстват нещастни?". Не очаквах че ще го измисля, но успях. Може и да не е правилния отговор, но поне според мен е верния. Мисля че откакто съществуват парите, от тогава хората са станали роби. Все пак е странен вид робство. Иронично е че самите ние сме измислили парите. Така че може би термина роби си противоречи сам на себе си в тоя случай. Но въпроса " Кога хората са почнали да се чувстват нещастни?" ме наведе на един друг въпрос. "В каква посока се движи еволюцията на човечеството?". Струва ми се че може да гледаме погрешно на тоя въпрос. Ако хората вярват в прераждането или живот след смъртта, обикновено вярването се състои в това че се превръщаме в нещо по-сложно, нещо по-умно, нещо с повече контрол. Ако съществува прераждане или живот след смърта, може би се превръщаме в нещо по-просто, без какъвто и да е контрол върху нещата около нас. Например защо да не се преродим в насекомо или камък. Според мен едно насекомо или един камък ще е много по спокоен и щастлив в сравнение с по-равитите биологично същества. Може би със смъртта се връщаме "назад" в еволюцията. Истината е че не вярвам нито в прераждането, нито в живот след смъртта... но е интересна тема за размисъл.
Друго което ме вълнува (обикновено след филми като "Lord of War") е "Кога (ние хората) ще станем добри?" или дали ще стане както споменава Nicolas Cage във филма "Злото ще надмогне всичко". Все още нямам отговор на тоя въпрос. В процес на търсене съм в момента :) Няма смисъл да се правя на голям хуманист и пацифист. Имал съм куче като малък. И съм го удрял. Не съм бил садистичен към него (или поне така си мисля). Удрял съм го за да го науча на нещо. Просто искам да кажа че всички сме лоши понякога, или садисти. Няма значение дали ще си признаем или не. Ако смятате че никога не сте били лоши или садистични, може би просто все още не сте намерили предизвикващ случай. Но все пак се опитвайте да отричате пред себе си че сте лоши понякога, или садистични. Аз поне така правя и засега се справям добре.
Вече не съм толкова ядосан колкото бях когато почнах да пиша тоя пост. През времето което ми отне да напиша всичко дотук, се оказва че отново съм се климатизирал към удобствата създадени от човека. Сега... отивам да ям... в кухнята.

Lord Of War

There it is... another post in English.
There is a movie I just saw and it pissed me off. The movie is called Lord of War. I am not saying the movie is bad, it was very good and well made. I liked it and I think it is worth watching. The last line in the movie though pissed me off.If you want to know that the last line is - watch it. The line refers to who are the biggest manufacturers and distributors of firearms in the world.
This is the second movie that makes an impression on me in that specific kind of way. I want to talk about the first one for a bit - Three Kings (George Clooney, Mark Whalberg, and Ice Cube). It ended up not being popular or making much money at the box office. It was a great movie. Why did it tank at the theaters? This is my theory... What was shown was not very convenient to think about. It makes you feel guilty about who we are, what we do, why we do it, what we are a part of, how little do we know, how we are going in the wrong direction. The movie may might be viewed as one that criticizes America's involvement in world affairs. That is not necessarily the way I see it. I view it on a larger scale (at least I would like to think I am). Any superpower in today's world could be accused of the same thing or equally bad things. Any country with power and money can and will go the wrong path. Its ran by people, humans, creatures flawed. Creatures that are powerhungry and greedy and selfish.
Lord of War brought on to me those same thoughts. Plus a couple of new ones. I am surprised either of the 2 movies made it to the movie theaters. May be they did because there is plenty of guns and shooting and one can easily miss the point and just enjoy the action (plus the cast was very popular). Movie said that it was based on true events (my personal opinion is that nowadays its hard to find one that isn't, but that's another story). After the movie I decided (or confirmed rather) that is no point following and believing actual news. Why? Its is not the way to keep people comfortable with their own lives. They are better off not knowing how their life standard is achieved. That's why I decided there is more truth to unproven theories, thoughts, messages contained in different art forms. Like those 2 movies. I believe there is more truth to those 2 movies then there is on the 7 o'clock evening news. I think it is too dangerous to show what is actually going on so it is better if its dressed in some kind of art form. It is stupid to have this logic - I know. I know I am living in my little bubble which seems to be getting smaller and smaller. May be I am trying to stay in my bubble and making my bubble smaller because it makes me feel good about myself. Because I want to be different. I have discovered the pleasure in being different when I came in here. I was different, liked it, and feel good doing/being it. I hope it takes me somewhere I like, and not end up bitter and alone in a fucking cave denying everything and everyone. Although I am very materialistic in my every day life (can be confirmed by any of the people I know here), internally I seem to be going in the opposite direction. How are we wired as human beings? Why do we have those destructive desires - power and greed (money is a form of power after all). Why do we have to be better off then the people around us, so we can feel good about ourselves? I have more things in the US then I did in Bulgaria? I don't feel any better... because I am not better off then what I think the average American does. When coming back to Bulgaria now I feel better. Because I feel like I have something more then the average Bulgarian. I know its wrong. I know it's wrong to feel that way and even though I try really hard not to show it, I still feel it on the inside. I don't think I should feel better about the fact that I (think) I have something more then the people around me. But I guess I can't help it. I never want to make anyone feel inferior to me. I don't want to be that person thinking he is above/better then the people around him. Anyway, on my way out of the theater, I was looking at the things around me with disgust. I noticed the nice comfortable seats in the theater, all the cars parked in the big parking lot. All the lights, and all the building, and all the straight lines of everything surrounding us. Anyone reading this might advise me to "Go live in the jungle" and their will probably be within their right. Even I realize it's somewhat silly thinking those ideological thoughts. But I like to think they make me different. I am thinking humans do not need all they have right now to feel happy. On the contrary, I don't believe there was a time in the history of mankind in which people were more miserable. Its all about the missed opportunity, missed chances, living to your full potential, pushing yourself, having more, and rubbing very subtly (or not very subtly) in the faces of those around us. While I was driving back from the movie, I was wondering "When did people started feeling miserable?". I did not think I would think of the answer. But I did. It might not be the right one, but it makes sense to me. I think that ever since money came along, people have become slaves. It is a very weird form of slavery though. It is ironic that we ourselves invented money. So I guess I am not sure the term slaves applies here since we enslaved ourselves and that is sort of an oxymoron. The question "When did people start feeling miserable?" brought on another question. "What exactly is the evolution of mankind?". It seems to me that we have the wrong concept. If people believe in reincarnation or life after death, the general concept is that we become something more sophisticated, something smarter, something with more control. I was thinking that if there is such a thing as reincarnation and life after death, then it might be possible that we become something more simplified, something with no control over things and surroundings. For example, isn't it possible that after death a human becomes a mosquito or a stone. I would think that a mosquito or a stone are much more happy and content with themselves then any other more biologically sophisticated creature or being. May be we go a step back every time we die. Truth is that I don't believe in neither afterlife nor reincarnation... but I think it's interesting to think about. Something else that concerns me (usually only after movies such as Lord of War) is "Are we (humans) ever going to become good?" or will it happen as they said in the movie - "Evil prevails". I don't have an answer about this one. I am working on it though. There is no point in me pretending I am the greatest humanist in the world. I have had a dog as a child and I've hit it. I was not sadistic to the dog (at least I would like to think that I wasn't). I did not beat it for fun or anything. I was trying to teach him things. My point is that we all have something mean in us, something sadistic. Whether we want to admit it not. If you think you are not mean, you just have not been provoked the right way. There is something that wakes the little sadist in you. But try to deny this. That's what I do and so far it seems to work good enough for me to live with myself.
The anger that I initially had when starting this post has disappeared. In the time it took me to type all this, I have re-accustomed myself to the man-made conveniences of morern life. Right now... I am going to go eat.. in my kitchen.
PS Тоя пост ще го преведа на български стига да има който да прояви интерес. Дойде ми днес на английски да пиша, не знам защо. Сигурно защото мислите след филма ми бяха на английски, а поста бе главно за тях.

Bulgarian Feta

Първо искам да спомена че според мен блога ми изтъпя. Което подозирах че ще се случи от самото му създаване. Ясно ми беше че рано или късно ще споделя всички неща които ми правят впечатление в Америка. След като вече описах повечето Американски особеносто на които се натъкнах, почнах да пиша за себе си. Което според мен не е чак толкова интересно. Но все пак. Както и да е... стига самокритика. Аз по принцип се дразня когато хората се самокритикуват защото ме кара да се чувствам неловко. А сега аз го правя. Странно нещо е самокритиката. Също така няма да се спускам в подробности колко означава този блог за мен, колко съм му благодарен за хората с които ми свърза, как не съм очаквал да се развие по такъв начин. и така нататък и така нататък.
Събота ходих в един магазин за които преди години бях чул че има българско сирене. Сега живея много наблизко до него и го подминавам всеки ден. Та спрях се там. Потърсих Bulgarian Feta (Българко сирене) и въпреки че знаех че ще е там, се изненадах като го видях. Не беше скъпо. Купих си го естествено. Докато плащах за него се чудех (и главно съмнявах) че сиренето ще има вкус на това което съм ял в България. С голямто нетърпение се прибрах в нас и го отворих. Отрязах си малко парченце и го опитах - "Ах, ебати кефа... супер е". На секундата вкуса удари няква нотка която се асоциира със яденето на българско сирене в България. За стотна от секундата се пренесох в България. Де да можеше да трае по дълго тоя ефект. Останах безкрайно доволен от откритието на Bulgarian Feta в близкия магазин.
В последствие тая покупка бе обсъдена по телефона с един мой приятел от София. Приятел който няма да му споменавам името защото неговата най-привична черта е анонимноста. И не искам да си рискувам приятелството с него, въпреки че вече може и да съм го сторил :) ... не съм сигурен. Бе я най добре да го питам... Ники, нали не се сърдиш, браточка?
Да се върна на думата си аз. Много се отплесвам по принцип. Приказахме си как такива родни глупави, незначителни и ежедневни работи за някой хора (като яденето на българско сирене) - се превръщат в толкова възвеличавани, сеещи гордост и наслада, почти неземно хубави неща когато човек е в друга държава.
Нямам илюзията че съм открил кой знае какъв феномен. Но просто реших че си струва да се спомене как нещата на които преди не си обръщал внимание, се превръщат в нещо свръх... ъъъ .. връх.. ъъъ.. върха на сладоледа (както викат хората от Делта... абе има ли ги още тия сладоледи или остана само лафа?).
Гърците (споменавани са преди в блога... хора с които живях преди време и с които си останах приятели) разбират това чувтство прекрасно. Всичко което е направено в Гърция се издига не в култ ами не знам в какво. Марианти (майката на Алекси) се върна в Гърция това лято за около месец. След това се прибра в Охайо с гръцки зехтин, маслини, и други гръцко-специфични храни. И зехтина с такова внимание се употребяваше, с такава гордост се поднасяше, с таково удоволствие се поглъщаше че ви е бедна фантазията. Беше ми прилежно обЯснено че тоя зехтин е правен от маслините от острова от който те са родом. Най хубавия зехтин, ей. Мога ли аз да повярвам какъв вкус и мирис имал той. Ами... мога. Не беше лош. Хубав, вкусен. Но все пак... за мен поне не беше незабравим. Горките хора дават мило и драго да се почувстват все едно са в Гърция. Ще кажете "Щом е така... да си ходят в Гърция тогава", но нещата не винаги са черни или бели - сивото заема по-голямата част от тоя спектрум. Те ще се приберат в Гърция скоро сигурно. Но и те чакат да завършат незавършенки някакви... и чак тогава.
Тоя пост трябваше да е много по-кратък от колкото излезе, но причината за удължаването е че имам да уча по испански. Утре сутринта имам тест (учил съм всичко на всичко половин час досега... още час ще поуча сигурно ще изкарам "А"... или в най лошия случай "В").
PS Постригах се. Няма я вече сексапилната дълга коса. Какво ще правя, как ще свалям гаджета, не знам. :)

Моят приятел Пентакс Зотов

Аз лично много се гордея с този портрет. Тия двамата образи много ми харесват. Запознах се с тях в Labor Ready. Разговора с тях също беше интересен. Снимката някак си улавя един тип хора с които се срещам понякога.
Обаче трябва да призная че снимката от предния пост ми е любимата. Просто червения фон придава някакво силно чувство на цялата снимка. Като стана въпрос за снимки... имам нови на Зото. Всички снимки с дата след 27 Август са нови. Дано ви хареса някоя.
PS Хубаво нещо са фотоапаратите. Аз много се радвам на моя Пентакс. Приятел ми е.

Labor Ready

Да видим тоя пост колко ще е дълъг. Имам подозрение че ще е доста.
Моя съквартирант се записа в една агенция (Labor Ready) в която ти намират работа за един ден. Тоест в някоя компания или фабрика ако им трябват хора само за един ден (в случай че някой от редовните работници се разболее или уволнят накого). Обикновено в тая агенция се записват хора които им трябват пари веднага. Хора които нямат пари, които нямат кола, или на които им трябват пари за да си купят малко трева или бира. Моя съквартирант се записа там защото в момента няма кола, но не изпаднал колкото повечето хора дето бачкат там. Та покрай него и аз разпитах как става записването. Мислех си "Що да не се запиша и аз. Имам 3 почивни дни от работа, ще се виждам и работя с различни хора, ще мога да ги наблюдавам и общувам с тях за кратко (тоест няма да ми омръзнат), ще виждам нови места. Няма да е една и съща работа която писва, а даже може и да се науча на нещо, ще трупам впечатления я за бизнес я за начин на работа, организация и прочие. А даже може и снимки да направя някакви... Нямам нищо за губене. Ако не ми хареса работата - какво от това... за един ден е само. Ако не друго, поие ще опозная Америка малко по-добре. Нали трябва да се опитват нови неща все пак."
И се записах вчера. И докато попълвах документите за записване Ким от Labor Ready ме пита
Ким - Were you looking to work today (Искате ли днеска да работитя някъде)
Аз - Sure (Разбира се)
Ким - There is a company that makes steel doors that needs people this afternoon (Има една компания която прави стоманени врати и им трябват хора днес)
Аз - Ok, I will go (Добре, ще пробвам)
Ким - Be here around 2pm and you can go with the rest of the people that we are sending there (Ела тук в 2 следобед и ще те пратим с останалите които ще ходят там)
Аз - Ok
Прибрах се вкъщи, прегледах имейла, чатнах съвсем накратко, направих си 3 сандвича с шунка и "cheese". Викам си 3 сандвича сигурно ще са ми много, но знае ли човек. На излизане мярнах че имам и банан който седи на микровълновата. Взех го ей така междудругото. Връщам се в Labor Ready в 2 часа. Облечен съм с дънки и фланелка. Работата изисквала ботуши със стоманен връх. Аз нямам, но хората са предвидливи и имат такива които може да вземеш на заем (без да плащаш). Нищо че миришат на гъз и са страшно неудобни. Даваме по $3 за бензин на тоя дето ще ни кара до въпросното място за работа. Качваме се в колата му. По пътя си приказваме как всички дето се записват в Labor Ready са несериозни. Записват се да работят следобед примерно а после не се появяват. И как някои от хората работят само няколко часа колкото да могат да им платят около $15 за да имат пари за бира или трева. След като бачкат няколко часа просто си вдигат парцалите и си ходят. Също така се обсъдиха алтернативни методи за набавяне на пари. Можеш да дариш кръв (или плазма) и ти плащат около $20. Това може примерно 2 пъти в седмицата. Ето ти ги $40 на седмица, $160 на месец. Може би другата седмица и това ще пробвам. 35 минути по-късно стигаме във фабриката.
Дават ни 2 чифта ръкавици и едни предпазни пластмасови очила. Ръкавиците бяха чисто нови. Като се прибрах ги снимах (страшна снимка е, много и се радвам) на какво приличат след един ден работа. Фабриката (като всички останали) представлява едно огромно хале. Има най различни машини, големи, стари, мръсни, и прашни. Супервиайзера (менажера) представлява един рокаджия. Целите му ръце до рамената са в татуйровки. Има дълга коса на опашка. Има бирен тумбак, но е малък... все пак здравеняк човек изглежда. Навънка имаше един Харлей Дейвидсън... 100% е негов. Обяснява ни много рокаджийски в какво се състои нашата работа. Човека може да не прилича и да не обяснява като мениджър, но е бърз, ефективен, и си разбира от работата - He don't take no shit from nobody :) Не обича да му бавят работата и да спират конвейрната линия за глупости. Човека е бачкатор. Очевидно е след като го наблюдаваш няколко минути. Аз и още един човек от Labor Ready сме отговорни за закачането на стоманените врати на конвейрната линия. След това вратите минават през едно помещение където някакви машини ги боядисват. Като излязат от това помещение другите 2ма от Labor Ready ги откачат от куките на които висят и ги опаковат. Работата на моя работен партньор и мен се състои в следното:
- Вземаме малките куки които висят от големите куки и ги закачаме на вратата.
- Вдигаме стоманената врата и закачаме малките куки на големите които висят от конвейрната линия.
Вратите са стоманени, сам човек едва ли може да носи. Вратите бих предположил са около 25-30 килограма всяка. Отначало не изглеждат тежки. Най шибаното от цялата работа е да закачиш малката кука в голямата. Особено ако голямата кука е разлюляна и трудно да се уцели закачането. Като едни смешници бяхме отначало мятайки се наляво надясно и напред назад докато уцелим дупките правилно. Съответно това лутане ти изхабява силите много по бързо. Освен това някои от вратите са по тежки от другите. И най кофтито е че някои са много широки. И е трудно с едната ръка да държиш вратата отдолу а с другата да закачиш малката кука в голямата. Изтървахме няколко врати с моя партньор (казваше се Карл и му липсваха предните зъби). Доколкото разбрах изтърваните врати се бракуват защото им се угъва ъгъла на който се приземят. Хубаво е ако изтървеш врата като тая, ботушите ти да имат стоманени върхове. Изясни сми се защо изискват такива ботуши. Съответно мениджъра-рокер не беше много щастлив - "You can't be dropping my doors man." Първите 2 часа направо ми се скъса задника. Понеже не бяхме толкова добри, изразходихме доста енергия. И към края на камарата с широките (и тежки) врати, лявата ми предмишница (която е отговорна за поддържането/вдигането на вратата отдолу) взе да отказва. Потен бях след първите 8 мин. Добре че дойде почивката след 2рия час работа защото последните 2 врати ги изупснах защото вече нямах сили. Освен това от държане/вдигане/изпускане си надрах бицепса малко (е, не само бицепса). И аз и моя партньот бяхме надрани по ръцете защото вратите са широки. След почивката от 15 мин бях събрал сили. Освен това си сменихме местата с Карл и вече се справяхме много по-ефективно и по-бързо. Постоянно бях жаден и използвах всяка малка възможност да отида до машината за вода. Трябва да съм изпил около 5 литра вода. Въпреки че се имам за човек във форма се оказа че не съм свикнал с такава физическа работа. Но според мето това е нормално след като ми е първи ден. 100 на 100 след около 2-3 дена такава работа, нямаше да ми е трудно въобще. В следващите 5 часа се справихме доста добре. Свикнахме с окачването на вратите и не беше толкова тежко. Втората почивка бях толкова гладен. Добре че си бях донесал храна. Там имаше само някакви отвратителни сандвичи и чипсове от едни машини. Изядох си 2 от 3те санвича много набързо и после погълнах банана. В следващата почивка изядох и третия сандвич. Добре че си бях взел толкова храна. Ботушите няколко часа преди края на работното време вече ми бяха доста неудобни. Краката ми бяха оттекли. Ама ми беше толкова уморено, но в същото време целенасочено, че не усещах чак толкова неудобството. Час и половина преди края на смяната рокаджията накара Карл и мен да метем. Ние пометохме и той беше доволен от резултата. После трябваше да окачваме някакви други работи на конвейрната линия, но не бяха толкова тежки нито пък толкова много. Само 50 трябваше да окачим.
Дойде края на смяната. Измих си ръцете в тоалетната, както и всички останали. Хората си приказваха вулгарни глупости в тоалетната. Доволни че смяната е свършила и че ще отидат да се изкъпят и да си починат.
Качвам се в колата с Карл и другите двама от Labor Ready. Вече е 11:35 вечерта. Първото нещо което правя в колата е да си събуя неудобните ботуши и да си убуя маратонките. Пътуваме обратно към Labor Ready защото там съм си оставил колата. По пътя се отваря приказка за това кой къде бачкал, защо бил уволнен, как парите не стигат като имаш да плащаш наем и сметки разни. До като ги слушам, съм доволен от днескашния ден. Работих здраво, свърших си работата, уморен съм, но не съм стресиран. Има голяма разлика между физическата работа и работата в офис. Като си свършиш физическата работа - може да се отпуснеш и да се доволен. С офис работата оставаш ангажиран и след края на работното време. Разговорите в колата беше интересен. 12 и нещо часа пристигаме в паркинга на Labor Ready. Казваме си "Чао" и че може пак да се засечем на някоя работа заедно. Колата ми все още е там, също така фотоапарата и баскетболната ми топка са все още в багажника (като се има предвид квартала се съмнявах че може някой да се опита да ми разбие колата... добре че е стара и не прилича на привлекателна плячка).
Карам към къщи. Доволен съм че съм опитал нещо ново. Въпреки това едва ли ще отида да бачкам пак там. Вече видях какво е и как е. Иска ми се само различни работи да опитвам. Парите които ще ми платят за тая работа не са толкова много. Не ме топлят толкова, но все пак ще помогнат малко.
Прибрах се и се изкъпах.

Мила моя мамо, сладка и добричка 2

Благодаря на всички за коментарите. Наистина се радвам че толкова хора отговарят на моите въпроси. И не само някакви си хора, а такива които уважавам и им се възхищавам. В повечето коментари съм съветван сам да си избера какво да правя. Моята дилема обаче не е "Дали да се върна в България или да остана в Америка?" а "Смятате ли че имам шанс да се реализирам професинално (било то работа или собствен бизнес)като се върна в България?". След като повечето хора които четат тоя блог имат представа какъв човек съм и какво ми резюмето, смятах че мога да получа отзиви 2 вида:
- Да смятам че може да се справиш като се има предвид какъв човек си и какъв стаж имаш
или
- Не, няма да може да справиш. Прекалено е трудно в България и само ще си чупиш главата. Или няма да можеш да си справиш защото не ти достига еди какво си и еди какво си
Някой хора са засегнали истинската ми дилема все пак по един начин или друг. Дончо ми отговори много пълно и мнението му е много полезно и го прочетох с интерес и внимание.
Да се върна обаче към следното... решението че ще се върна вече съм го взел. Причината за това е, че не мога да свикна с живота Америка. Свикнал съм до такава степен че да мога да се справям с живота. Но не и до такава степен че да мога да се веселя. В Америка мога да живея безпроблемно. Няма да умра от глад. Работа сигурно винаги ще мога да си намеря. Но нямам приятели и роднини. Ще се върна в България за да мога да си виждам семейството и приятелите. В България се чувствам в свои води. Имам самочувствие малко повече (не е кое знае колко голямо... нито обичам да се фукам нито пък се правя на нещо специално). По ми е лесно да общувам с хората. За толкова години в Америка нямам един приятел който да го чувствам като наистина истински такъв. ОбЯснявал съм ("Я"то е главно, за да направи впечатление на някои хора - те си знаят кои са) го проблема с приятелството в Америка.
Може всичко това да ви звучи като хленчене, сантименталност, слабост и прочие. Може и да е така. Може и да не е. Според мен важното е че за нищо не съжалявам. За нито едно решение което съм взел. И за нищо което съм преживял. Доволен съм от това което съм постигнал и научил досега - въпреки че не е каквото съм очаквал.
:) Ако все още ви се оставят коментари... be my guest (заповядайте).
Приятен ден на всички. Намерето поне едно нещо на което да се усмихнете (или да фотографирате).