Не в лошо настроение

Измислих си нещо което искам да усъвършенствам. Искам да се науча да се не съм в лошо настроение. Защо пък да не е постижимо? Цел като всяка друга. С упражнение всичко става. С желание всичко ставало. Желание имам. Едва ли е невъзможно. Аз и сега си имам методи за оправяне на настроението но все пак не съм се замислял сериозно за някаква тактика. През лятото като съм в лошо настроение ходя да играя баскетбол. Много разтоварва. като нямам такава възможност... съня помага често. В доста случаи много силната музика може да затъпи и евентуално излекува едно лошо настроение. Така че имам си начини но сега просто трябва малко по-сериозно да се заема с въпроса... и да се науча да съм по-ефективен. Трябва да си намеря неща които успяват да ме зарадват максимално бързо. И да ги направя лесно достъпни. Както споменах преди малко... това да си помечтаеш малко също помага за подобряването на настроението. Интересно е дали човек може да се научи да се наслаждава на лошото си настроение... дали това ще е мазохизъм или извращение. Бе ще опитаме. От опит глава не боли :) Май за това не ме боли глава никога. То не е опит не е чудо :)
Ако се бях научил и да свиря на китара... сигурно щях да мога да си лекувам настроението със свиренето на блус. Как мечтая да мога да импровизирам блусче на китарата. Ако не истинска, то поне на въздушна китара съм върха.
В момента няма и помен от лошото ми настроение... благодарение на песничката Blues at sunrise (номер 6 в диска In Session... а номер 1 също е супер).
Пренасочвам темата към блуса. Тази музика е вълшебна за мен. Любовта към нея сигурно ми е предадена от баща ми. Като съм го виждал как се кефи на музиката изглежда съм се научил и аз да го правя. Гъделичка ми душичката тази музика. Аз обичам блуса защото е "истинска" музика. Под истинска нямам предвид да обиждам другите стилове музика... аз и други стилове слушам - не е като да отричам всякаква друга музика. Но красотата на блуса според мен е в това че идва много дълбоко от душата на музикантите. За да свириш блус трябва да ти идва много отвътре. Музиката сякаш не я свирят с пръсти а с някаква вътрешна енергия. А текстовете на блус песните са винаги много простички - винаги става въпрос за най първичните чувства на човека - ежедневието, тъгата, радоста, любовта.
They call it stormy monday, yes but tuesday’s just as bad.
They call it stormy monday, yes but tuesday’s just as bad.
Wednesday’s even worse; thursday’s awful sad.
Толкова просто и първично... като извор. Аз лично все повече харесвам блусовете записани преди години. Модерния блус има тенденцията да е прекалено натруфен, прекалено бляскъв, с прекалено много инструменти. А е по-добър когато е изпълняван от по малко хора. Така по ярко си личат чувствата на изпълнителя, а с много хора (или голям оркестър) се смесват повечко и не е вече толкова истинско. Също така почти винаги може да се познае по музиката дали бял или черен свири блус на китара. Белите изпълнители наблягат на майсторството, скоростта в изпълнението на блуса. Черните ползват по-прости по състав изпълнения и по-бавничко, но за сметка на това го свирят с толкова повече чувство и толкова повече хармония че разликата е... черно на бяло :) Освен това повечето черни блус изпълнители са се научили да свирят сами... неопетнени от тенденции и стандарти.