Скално катерене в Търново

Катеренето по скали е интересно нещо. Страх ме е като се качвам на високо. И ме е страх като знам че се задържам едвам едвам със връхчетата на пръстите си. И все пак го правя. Може би по същата причина поради която хората гледат филми на ужасите... хем те е страх хем продължаваш да го правиш.
И оня ден ходих в Търново да се катеря с Йонко и Даката. Йонко е на 65 години. Той се катери по добре от всички катерачи които познавам. Не се напъва... няма да пъшка, да охка и т.н. Абе слага ни всички в джоба си. А Даката е един ухилен, оптимистичен и енергичен младеж.
Като пристигнахме и като видях по какви скали ще се катерим... се стъписах от размера на скалите по които ще се качваме. Даката също. Въпреки че реално какво друго можеше да очакваме... нищо друго освен това което видяхме. Йонко тръгна нагоре по скалите докато го осгурявах с въжето. Но маршрута беше такъв че 5 метра по нагоре се скрива човека и не го виждаш като се катери. Трябваше с викане да се разбираме. А то точно там се чуваше ехо от тирове, коли и мотори и викането някога не помагаше. След това беше мой ред да се катеря, Йонко ме чакаше горе и осигуряваше от някъде без да го виждам. Беше ме инструктирал да си сложа каската и да взема раница в която да сложа обувките ни. Като се изкатерих около 20 метра... вече взе да ми се свива лайното от страх. Като погледнеш надолу се вижда цялата долина, пътя, Търново и хоризонта беше много много надалече. Бях толкова шашардисан че забравях да откачам примките (което не е някаква опасност). Също така ми трепереха краката от време на време. Луда работа. Страх. Паника. Всеки път когато намирах удобни места за хващане се радвах като животно... имаше едно успокоение макар и за няколко секунди. И после се търсех следващото място за хващане. Опипвам... и няма хватка. Опипвам още и по-надалече... и пак няма. Опипвам толкова надалече че ако се пресегна още малко и ще падна... и пак няма. После има малко паника. После се сещам че няма смисъл от паника. Опитвам да дишам по-нормално. И пак почвам да търся къде да се хвана. Колкото повече търся с едната ръка... толкова повече се измаря другата да държи. В скоро време ще й свършат силите на дръшащата ръка. И трябва да се намери хватка. Всичко това трае секунди. И когато вече намеря хватка и се кача малко по-нагоре. Почва пак същото. А като трябва да погледна в краката си за да избера къде да стъпя, тогава вече е трудно. Трудно, но не физически. Поглеждам си краката обаче ща не ща... фокусирам короните на дърветата под мен. Които са на разстояние... около 4 пъти по голямо от нужното да се претрепи човек ако падне. А знам че съм се хванал на едно ръбче издадено от скалата което е само 2-3 сантиметра в добрия случай. Опитвам се да концентрирам пак върху това къде да стъпя. И когато намеря, веднага поглеждам пак нагоре. Когато гледам нагоре... не е толкова страшно. Знам че ако падна, нищо няма да се случи. Само ще увисна на въжето и ще трябва да тръгна пак нагоре само че от 1-2 метра по отдолу и пак ще трябва да ги качвам тия 1-2 метра. Няма какво да се прави. Единствения път е нагоре. И толкова. На всичкото отгоре почна да се свечерява. А мръкне ли се... даже не знам какво става. На половината на изкачването вече можех да си почина на една издадена "тераса". И си мислех че прекалено много ме е страх за да изпитвам кеф от катеренето. Изкачването на маршрута който беше около 50 метра висок, трая около 2 часа. Такова облекчение. Покатерил си се, справил си се и се стигнал там където не си вярвал че ще стигнеш. Все още трепериш. Тялото трепери, но пък се усмихваш и се радваш. И нищо и никой не може да засенчи това. Отворихме раницата с обувките, събухме си стискащите еспадрили и си обухме обувките. Като стигнах на безопасно разстояние от скалата се изправих, погледнах бездната, панорамата и единственото което може да си мисли човек в такъв момент е "Ебаси. Успях"
Тръгнахме да слизаме по пътечката към мястото където ще разпънем палатките.

* снимката всъщност е от един по-малък маршрут който правихме на следващия ден

www.kartchinski.com

Ами вече си имам сайт-портфолио www.kartchinski.com
Аз лично си го харесвам. Сам си измислих визията и навигацията. Само че едно е да го измислиш, друго е да го направиш. Добре че беше адаша да материализира идеите. Ако все още е останал някой да чете тоя блог... дано погледне сайта :)
Мен това което ме вълнува е
1. дали ви харесват снимките?
2. дали ви харесва визията и навигацията на сайта?
3. много бавно ли се зарежда сайта според вас?
4. има ли нещо което не работи добре в сайта?
5. то няма как да се хареса на всички, но все пак ако има някакви предложения?
Май много станаха въпросите :). Не стига че не пиша в блога, а сега и да тормозя хорате които го четат. Не е честно ама какво да направя.
Похвалих се. Олекна ми.
:)
А да, и ако някой линкне www.kartchinski.com нейде... ще съм много благодарен

Найлонови торбички

четох в Капитал за найлоновите торбички и за това колко е кофти да висят по дърветата и въобще навсякъде където погледне човек. Има някаква статистика че българина ползва по 1,25 найлонови торбички на ден. Аз не знам колко ползвам, но си мисля да си направя някакъв календар. С цел да ги намалям от месец на месец. Дали ще стане е божа работа, но поне тая вечер ще си легна с намерението да опитам. Не знам как да си отбелязвам само... може би в календарната функция на телефона.
Бях намерил вкъщи някаква платнена чанта с цел като ходя на магазина да си слагам покупките в нея. Но това нямаше никакъв успех защото постоянно я забравях в колата.
Причини да намаля торбичките:
- не се чувствам виновен като хвърля торбичката с която преди малко съм купил нещо от магазина
- ще се чувствам малко по-добре когато покрай пътя видя веещи се от вятъра торбички защото си мисля че правя нещо по въпроса
- да носиш нещата в ръка идва с риска да ги изпуснеш... това винаги ми е било приятно предизвикателство
- да учудиш продавачката... барем и тя се замисли
- илюзията че правя нещо добро за света и екологията
- надежда да зарибя някой друг да прави като мен
За други май не се сещам.

Да не засадим дърво

Вчера давали по телевизията че има някаква инициатива за озеленяване/садене на дръвчета из цялата страна. Аз не съм го гледал но така ми казаха. За повече информация да сме се обърнели към съответната община. Аз понеже се имам за природолюбител... обаждам се в службата по озеленяване. И казвам нещо в духа на "По телевизията казаха че има някаква инициатива за озеленяване и садене на дръвчета. Аз имам желание дори и със собствени материали да засадя дръвчета. Има ли някакви места в Русе предназначени за тази инициатива?"
Отговора беше "Не. Такава инициатива няма. Такива места за садене няма. Освен това дръвчета трябва да се съдят от някои който разбира. Не могат да се съдят безразборно... след няколко години ще се запуши някой канал, ще се спука някоя тръба. Освен това той сезона за садене на дръвчета е вече към края си". Не ми се спореше с инж. Марин Койнов. То си личи че няма желание да помогне. Аз мислех да ангажирам всички колеги от офиса и приятели след като се разбере каква е организацията за едно такова мероприятие.
Това става преди около 5 минути. А преди около месец пишеше в ruseinfo.net следното:
От утре започва акция "Да засадим дърво" и в Русенска област
18 Март 2008 21:54:23

От утре започва кампанията "Да засадим дърво" и в Русенска област. Регионалното управление по горите ще осигури залесителен материал на желаещите хора, които искат да се включат в акцията. Общо 15 декара гори ще бъдат засадени на територията на Държавна дивечовъдна станция "Дунав" и община Борово - предимно в Борисово и Екзарх Йосиф. По утвърдена традиция , Комисията по околната среда и води в Народното събрание е инициатор за празнично отбелязване на първия пролетен ден. Инициативата е адресирана към .студенти ,ученици ,природозащитници и всички ,които обичат природата.

Техническа информация: За контакти тел. 82 02 17 в ДДС "Дунав".

Обаждах се в "Дунав" където никой нищо не знаеше за тази инициатива. Обаждах се и в общината където пак никой нищо не знаеше. В крайна сметка се отказах поне на него време. Даже говорих с редактора на ruseinfo.net който е написал новината. Човека каза че такава информация са му дали и това пише. Вината не е негова. Той се опита да ми помогне и най-накрая след като му се обадих да му кажа че такава инициатива за дръвчета няма, той ми се извини че ме е подвел.
В крайна сметка аз смятам да посадя дръвче. И не само едно. Все още не съм измислил къде да го направя. Имам един познат който разбира от садене на дръвчета. След като реша къде ще стане... ще отидем и ще засадим. Независимо дали имам разрешение или не.
Това което искам да направя освен да засадя дърво, е да кажа и на други хора как и къде могат да го направят и те... но за сега това май няма да стане.
Някой ако може да ме посъветва каквото и да е относно постигането на моите цели... ще съм много благодарен :)
Някои казват че ако не посадиш поне едно дръвче през живота си, значи живота ти е минал на празно. Аз съм напълно съгласен. Не ми е за цел да се оплаквам и да съдя който и да е относно невъзможността да засадя дръвчета... просто искам да направя нещо по върпоса.
Благодаря за вниманието :)

Яздих

Яздих кон вчера за първи път. Яздих е силно казано, по скоро се качих на кон за първи път. Конете всъщност се оказаха доста по внушителни на живо... не знам защо си мислех че са по-малки. Сложиха ми каска, сложих си фотоапарата на врата, единия крак в едното стремено, ръката за гривата и хоп... на гърба на коня. Коня беше бял (остава само едни рицарски дуспехи да си намеря :). Тръгнахме в редичка. Най отпред беше дъщерята на собственичката на конюшнята с един бял кон, след това баща ми с един тъмно кафяв и аз последен. И се почна една разходка из едни каменисти пътечки. Понеже на мен ми е за първи път коня беше инструктиран само да ходи. Което не натоварва задника като тръса и галопа. По пътечката имаше страхотни кактуси... изобщо природата на Канарските острови си е доста по-различна.

След това минахме през едно село. Грозничко беше селото... изглежда не навсякъде по острова изглежда като за снимка. След това пак по някаква пътечка поехме. След това баща ми поиска да позабъраме малко (той е яздил доста пъти преди). И се почна един тръс. Ебах му майката... такова друсане моя задник не беше преживявал. И фотоапарата почна да се мятка насам натам (а той не е много малък). Добре че не продължи тоя тръс много. Лошото беше че никой не ми казва как всъщност трябва да се стои на тоз кон. После пак ходене. След това пак тръс. И после лек галоп пробвахме... тогава разбрах какво му е хубавото на ездата. Може би добих лека представа какво е да препускаш с кон. След това пак малко тръс и после пак ходене. И стигнахме обратно в конюшнята. Слязох от коня като вече бях с малко по-плосък гъз от колкото когато се качих. Но си струваше. След това направих малко снимки на няколко от конете в конюшнята и ни закараха обратно в хотела.

Ако не сте яздили кон... препоръчвам го :)