Ниагарския водопад

От край време исках да посетя Ниагарския водопад. Вече толкова години съм тук, а не бях ходил. Бях споделил това в блога и Владо Георгиев ме покани на гости и съответно да ме заведе. Големи благодарности на Владо за отзивчивоста и гостоприемството. Ще има да му връщам някак :)
Обикаляхме с Владо над ниагарския водопад и щракахме снимки. Има няколко площадки за туристи над водопадите на които се подвизавахме. За съжаление снимките не могат да предизвикат и частица от чувството което човек изпитва на водопада. Щраках, щраках, но снимките не съответстваха с това което исках да покажа. Освен това пред водопадите има една мъгла от вода (на снимката), от която голяма част от водопада просто не може да се види. Също така имаше доста хора и всички имаха фотоапарати. Малко е трудно да се абстрахираш от навалицата и да се насладиш на гледката. Но дори и така пак си е супер преживяване. Обиколихме, гледахме, и щракахме. Знам че на такова място е по-добре да се възхищаваш на гледката от колкото само да щракаш. Но пък аз се опитах и от двете да правя. Владо каза че можело да се слезе долу и да видиш водата как пада до теб. Оказа се че за няколко долара човек може да си купи дъждобран, джапанки, и билет за да слезе с едно асансьорче долу. После се минава през един малък тунел. След това един тинейждърски екскурзовод скорострелно и монотонно разказва някакви факти за водопада. След това хората потеглят към дървените пътечки (на снимката) които са точно до водопада.

Дъждобраните не успяха да запазят хората сухи. Вървейки към водопада по тая дървена пътечка, пръска все повече и повече. Водната мъгла става все по плътна. Шума от падащата вода също става много силен (което помага за игнорирането на заобикалящите те щъкащи туристи). Малко трудно се гледа нагоре към водопада защото пръска малко в очите... обаче трябва да примижва човек и да продължава да си гледа... и оглушен от трясъка на водата да седи онемял от величието на водопада. Поне с мен беше така. За няколко минути само зяпах, загубил ума и дума. Пръските по лицето и мокрите дънки ме вкараха в някаква безтегловност (да не казвам транс). Струва ми се можех да прекарам цял ден без да мърдам. Но така или иначе Владо ме чакаше горе вече досатъчно време като се има предвид че чаках повече от час на опашка за да сляза долу.
След това се Владо ме закара с колата надолу по реката. Слязохме и се разходихме по едни пътечки. Отдадохме се главно на щракане. Красиво си беше наоколо. имаше разни стари каменни стълби, и някакви масички на едно място... сетих се за екскурзионните от училище в Бъглария. Природата има някакво пречистващо свойство. Иска ми се догодина да организирам с някои бивши съученици едно екскурзионно.