Тонколони и Стиви

Като бях малък вкъщи имахме уредба. Касетофон - руски някакъв. Усилвател - май български. И 2 тонколони. Големи тонколони. Баща ми си пада по силната музика. И по хубавата (с малки изключения :) ). Като малък обичах да слушам силно музика на тия тонколони. Когато бях следобед на училище и нямаше никой вкъщи - надувах тонколоните. Съседите недоволстваха от време на време и на мен ми беше кофти, но понякога не можех да се въздържа. Понякога не исхах да усилвам прекалено много, затова насочвах двете тонколони една срещу друга и заставах по средата. И си слушах в захлас. Не мислех за нищо. Потапям се в музиката. Музикате е достатъчно силна за да не се чуват мислите, света, проблемите. Бях го забравил това чувство... по няколко причини.
1. От много отдавна нямам големи тонколони (а слушалките не могат да пресъздадат чувството създадено от тонколоните... ама въобще).
2. След като в последните години живота е пълен с музика, се е получило едно пренасищане. Музиката е навсякъде. Музиката е даденост. Не че това е лошо. Но просто... като изядеш 10 сладоледа... 11-тия не е толкова вкусен. Заради това пренасищане от музика, трудно намирам какво да си харесам.
Благодарение на един диск на Stevie Ray Vaughan "The Slow Blues" си припомних как съм слушал музика. Гърците преди час и нещо отидоха да купуват играчки на малкия Стефанос и ме оставиха сам вкъщи. Те имат една много сносна уредба е едни много сносни тонколони. Насочих ги една срещу друга. Сложих си няколко малки възглавнички по средата и си пуснах диска...
Stevie Ray Vaughan е извънземен. Или поне единия от родителите му е. Или се е научил как да контактува с извънземен свят. Каквато и да е причината, няма значение. Това което има значение че като си пусна първата песен от диска (The things that used to do) и се стигне до солото на китарата - се... насирам. Гласа на Stevie Ray Vaughan не е атракцията в неговата музика. Атракцията е виртуозното му свирене на китарата. Някъде бях мярнал интервю с брата на Стиви. Той беше описал музиката му по следния начин. Или поне нещо подобно на следното.
"Нали знаете как нагласяте радиото си на някаква честота за да приема някоя радиостанция. Понякога когато свири на китара, мозъка на Стиви намира една такава честота на един друг свят... и тогава е неописуемо."
Лежах на тия възглавнички на пода с много усилена музика и... няма какво да се лъжем - гърчех се конвулсивно в свирене на въздушна китара. Изслушах албума въпреки че пропуснах няколко песнички. И след това изслушах пак първата песен два пъти. Ебати китарата.
А що се отнася до творчеството Стиви Рей Вон... аз не му харесвам повечето песни. Повечето са бързи и бурни. Но блусарските му песни... са върха. Казват че се друсал и така излизал на сцената да свири... ами... личи си в някой от песните му. Жалко че го няма вече.