Monday, August 08, 2005

Electrons



За да няма нападки към мен пак искам да кажа че всичко написано е мое мнение. И моето мнение не се отнася за абсолютно всички американци. Аз пиша за моите наблюдения... над конатктите които аз съм имал. Ако не ви хареса, да сте живи и здрави. Отговарях на нападките преди. Вече няма. Няма да се хабя я. Както и да е... да си дойда на думата.
Personal Space - заради него са толкова големи растоянията в Щатите. Защото на всеки му трябва лично пространтство. Много голямо лично пространство. Или поне така ще ви кажат. I need my space; you are invading my space; back off; you are too close; don't touch me. Може така да правилно... може и да не е. Не знам как се е развило и разпространило това явление на личното пространство. Но то не е полезно според мен. Но в тукашната среда някак си това се налага понякога. Никой не е впечатлен от никого. Няма го това безкрайно благогвение пред някоя личност, няма идоли, няма образци на мислене или поведение, няма мечти, няма въображение. Защо не се събират на гости, защо не се обсъжда световната политика, защо не се говори за мечтите, за идеалите. Защо няма едно събиране на хора без да се обсъжда какво работиш, как го равотиш, доволен ли си от работата, имаш ли служебен телефон или кола, плащат ли тие сметката за интернет и така нататък. Защо никой не черпи никого (понякога в заведение се редуват кой да купи алкохола... "I will buy this round of drinks; you buy the next one, OK?" - но това не е същото). Защо никой не казва "Наздраве". Защо приятелството има други принципи. Ако завъртиш един телефон на (според теб) близък приятел през нощта, отговора по скоро би бил "Do you know what time it is? I know we are friends but this is crossing the line. You can't call here this late. I have to work in the morning." Не дай си боже да се появиш пред вратата на някого по късните часове. Това е абсолютно табу. Всеки за себе си.
В това общество трябва да се интересуваш единствено от себе си... защото само така можеш да успееш. За да успееш... трябва да има имаш това мислене и самочуствие. За да можеш да си намериш работа и да вървиш напред в кариерата трябва да си мислиш и казваш - "I can do it, boss. You can count on me, boss. This would be no problemat all, boss. I am your man, boss. Nobody can do this better then me, boss." и така нататък. Гледайте който и да е филм отнасящ се за спорта и ще видите речи от тоя сорт... речи в които изобилстват фрази от типа на "You are the best team in the world. All you have to do is believe in yourself. Believe in your success. Belive in your victory. You cannot be intimidated by anyone because you will lose. Give it all you got. This is the most important moment of your life." Девиза на Nike е "Just do it"; на Michelob бирата е "This is your beer"; на Dodge е "Grab life by the horns". Всичко се върти около теб. Замислял съм се че думичката "аз" на английски виниги се пише с главна буква - I. Вярно че това е английски език, но според мен този факт говори красноречиво за характера на американците. I, I, I, I, I, I, I, I. I am not paying for this, I am better then you, I deserve better treatment, I will not put up with this shit, и после You can go to hell, you are fired, you are nothing, you will listen to me. Така се разпростира и разпростира личното пространство. Навсякъде около хората сякаш щъкат "I"-та, въртят се в тяхната орбита, "I"-та фучат като електрони насам натам. И само електроните на външния слой са готови за връзка (ако въобще има такива). Не можеш да навлезеш по навътре от последния електронен слой защото им нарушаваш баланса - you are indvading their space.
Някой път няма такива кротки реакции. Някой път реакциите стават с бум и трясък. Хората не издържат на напрежението. Избиват в някаква вредна посока. Бях споменал филма Crash. В него има една реплика която звучи странно неразбираемо и нелогично но все пак я усещам като вярна. "its the sense of touch. I think we miss that touch so much that we crash into each other just so we can feel something". Душевното щастие е като всяко друго нещо - ако не се грижиш за него, ще ти създава проблеми в последствие. Сестра ми ми е казвала че най важното нещо в живота е да си щастлив. Сигурно е права - тя е мъдро момиче. Чела е повечко книжки от мен.

3 Comments:

Anonymous Anonymous said...

Според мен смисълът на живота е в щастието.
Но мисълта ми беше за друго.
Има една приказка, която казва: помни, че когато сочиш някой с пръст, останалите три сочат навътре - тоест към теб /в случай - нас българите/. За пример искам да ти разкажа следната случка:
баща ми беше дошъл на гости заради това, че бравата на входната врата се беше развалила и той трябваше основно да стои през деня в къщи и да се занимава с майсторите, защото аз съм на работа. Смениха я с една по-различна, която при определено завъртане не можеше да се отвори отвън. Същата вечер аз съм на рожден ден и се прибирам към 4,30 сутринта. И баща ми беше оставил така бравата, че не можех да си отключа. Всички екстри бяха налице. Затворена врата на хола, баща ми недочува. Като е разпъвал дивана е бутнал захранването на стационарния телефон - не работи. Опитвах се да тропам сравнително тихо, после вече по-силно, та белким ме чуе. НО НЕ!!! Седях на стълбите и се чудих какво да правя. Рожденият ден беше свършил вече, нямаше как да се върна. Най-логично беше да се обадя на братовчедите ми, които живееха тогава сравнително близо до мен. Звънях продължително на мобилни и домашни телефони, но никой не ми се обади. Както и да е - може да не са ги чули. Искам да подчертая обаче, че никой от тях не се обади на следващия ден поне, за да разбере за какво изобщо съм звъняла. Моите първи братовчеди, с които уж сме в добри отношения..........
А сега - наводнения във Велинград, откъдето съм аз и където живеят родителите ми. Никой от споменатите братовчеди не се обади да се поинтересува - а бе как са роднините там!!!!!!!! Обаждали са се други хора - познати, далечни роднини, хора от селото на баща ми, но неговите племенници и мои първи братовчеди, за които баща ми е готов на всичко - не. Знаеш ли вече колко фалшива любезност и лицемерие има и в България, знаеш ли хората какви сме станали? И аз не ги обичам американците, ама и тук народът се е изродил много.

5:34 AM  
Anonymous Anonymous said...

Най-сетне, има и човек, който публикува пост за тази дълбока тема - вечния аргумент! :)

Много се радвам, Сашо, че си отделил време за "личното пространство". Нещо, с което се мъча да се преборя или оспоря с години, както и с различни хора. Но безуспешно, в повечето случаи! Казвам в повечето, дори и лични, което ме е карало да се отдръпвам във връзката. Примирих се донякъде, а донякъде и не!

Подкрепям Таня за казаното, но също искам да добавя, че лицемерието в България е несравнимо с това, на района на САЩ. Също, в САЩ "личното пространство" се дели между родители и децата им, а да не говорим за роднини, приятели и прочие... - що за взаимоотношения се градят по този начин?! Но такъв им е начина на живот, така са възпитани и се е превърнало в техен навик. (Давам пример: Студенти, живеят в Ню Йорк, a родителите им - на другия край, в Калифорния. Те не се чуват, докато наистина "има за какво". Да не говорим за "виждане", освен ако не си направят труда около празниците! Родители - деца!!! Няма "как си?", не е нужно, а и се оправдават с разстоянията. Адски абсурдна пък им се струва мисълта да живеят с родителите си след 18-годишна възраст.) Така че, е "съвсем нормално", явно, роднина да не се интересува - среща се навсякъде! Надявам се само и на нас, българите, да не ни стане навик ;)

Поздрави,

Аселина

1:03 PM  
Blogger Unknown said...

Това което си написал е ужасно вълнуващо и малко тъжно. Споделям вижданията ти. Близостта и свободата са най-важните неща, според мен. Само дето е много трудно да балансираш и с двете. Сякаш взаимно се изключват. Но в същото време, ако докрай изгубиш едно от двете, загубваш и другото. Ако докрай се отречеш от близостта, свободата ти става някак куха и търсиш да се хванеш за заместители, които често те правят роб. Ако пък загубиш свободата си, си така овързан, че нямаш сили и желание да бъдеш близък с някого.

10:27 AM  

Post a Comment

<< Home

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution 2.5 License.