Пак дълбоки мисли

Самотата е ужасно нещо. Навява толкова неадекватни мисли. Гадна е и това е. Друго описание не мога да измисля. Колко е безсмислен живота без приятели. Да няма на кого да се опреш. Всеки има тежки моменти в живота си. и да няма на кого да се обадиш е убийствено. Да ти трябва помощ някаква. И да няма на кого да се обадиш... чак не ми се мисли колко е гадно. Чувството, че при мен нещата не седят така, ме е крепяло толкова време... макар и да не съм го осъзнавал. Това че знам че дори и да ми писне и да тегля една майна на живота и амбицийте си, има при кого да отида, има на кого да се опра, има кой да ми помогне.
Имам семейство което ме подкрепя във всичко. Не знам как да им се отблагодаря. Надявам се някой ден да успея да им покажа как оценявам стореното за мен. Няма да се впускам в подробности, но наистина оценявам факта че имам такова семейство. Те са по скоро верни приятели отколкото семейство.
Приятелите. Имам приятели и те са най важното нещо в живота ми. Имам чувството че ако някога съм в беда, че ако някога съм в затруднено положение - мога да се опра на всеки един от тях. Безпрекословно и докрай. Иска ми се да изброя всичките, но ме е страх че ще забравя някой. Има и такива които още не съм разбрал колко добри приятели са ми. Има и такива които не знаят че ги чувствам като добри приятели. Така че списък няма да правя. Приятел в нужда се познава.
В Америка нямам достатъчно приятели. По една причина или друга. За мен приятелството представлява следното:
Приятеля ти би отхвърлил принципи/закони и би ти помогнал на всяка цена.
Приятеля ти помага както ти би пожелал, а не както той предцени за добре.
Приятеля ти би рискувал заради теб.
Приятеля ти прощава гафовете ако не си имал за цел да го нараниш.
Аз бих спазил всяка една от тия максими за хората които смятам за приятели. Ако си ми приятел и ти трябват пари за нещо, няма да те питам за какво са ти. Ако се появиш късно вечер в нас, ще те приютя без да те разпитвам.
Тук в Америка трудно намирам такива хора. Всички си имат personal space (лично пространство). Американския принцип ми се струва че е - "Ако не можеш да се справиш сам, тогава не заслужаваш да си ми приятел". Приятелите тук са за да ти дават полезна информация. И това е. Нищо повече. Помагат ти ама точно толкова колкото едвам да си стъпиш на краката. Помагат ти само ако това няма влияние на личния им живот. И родителите са така тук. Станеш ли 18-годишен или почваш да плащаш наем на родителите си (не се шегувам... познавам няколко хора които го правят) или трябва да се изместиш. Родителите обикновено чакат с нетърпение децата им да завършат основно образование, да си намерят работа и квартира, и да не ги притесняват финансово по никакъв начин. Ролята на родител в Америка се състои от следното според мен:
0 до 18 да се грижи за изхранването на детето (неосъзнавайки разликата между вредни и полезни храни)
16 до 16,5 да плати шофьорските курсове
16 до 16,5 да купи първата кола/бричка за около $1000
16 до 16,5 да те препоръча на някой роднина който да може да те вземе на работа
18 до 19 да ти помогне да си намериш квартира
Уморих се да търся добри приятели в Америка. Само хвърлям усилия. Имам двама дето са свестни. Единия вече го виждам много рядко. Пък и е почнал да се променя... май не е същото момче което ми помагаше преди няколко години. Другия... несериозник. Ако не му се обадя аз, той няма да завърти едно телефонче.
Като бях малък (в БГ) не ми се искаше нищо да правя сам. "Ще дойда с теб до магазина а ти ще дойдеш с мен до библиотеката после". Исках постоянно да съм с някого. Не знам защо избягвах да съм сам. И сега не мога да намеря причината. Но като дойдох в Америка нещата се промениха. Няма на кого да се разчита. Само на себе си. Ден за ден. Малко по малко. Самотно. Добри приятели се става с някой за много време. Аз бях нов в тази среда. Хората са различни и не предразполагат към приятелство. поне не по тоя начин по който аз го възприемам приятелството.
Сега... сега нещата седят малко по различно. Свикнал съм да съм сам. Самотата не ме плаши чак толкова. Не се замислям за нея в през повечето време. Не ме е страх от нищо и вярвам в себе си. Имам чувстовото че каквато и психическа ситуация да ми поднесе живота, ще се справя. Няма от какво да ме е страх. И съм по спокоен. Несигурноста в бъдещето също не ме плаши колкото преди. Ходих на кино вчера. Сам. Пак. Голяма работа. Сам съм си с мислите. Като съм сам обикновено ме навяват разсъждения. По добре приемам околната среда. Ставам по самостоятелен май. А и знам че ще дойде време когато няма да съм сам. И го чакам. Понякога търпеливо, понякога нетърпеливо. Има хора които ги е еня за мен. Може да не са наблизко но ги има. И това ме топли. Иначе отдавна да съм се предал.