Sunday, November 26, 2006

Русе


То се очакваше... ама вече все по рядко пиша в тоя блог. А и за какво да пише един доволен от живота човек. Няма за какво. Мога да се насиля да се оплаквам за нещо ама ще е грях направо.
Ходих на ОpenFest в Русе. интересно беше като цяло. Очаквах малко повече хора да присъстват... и от към лекции и от към посещаемост. Видях Богомил Шопов. Никой друг не познавах от хората там. Аз не че него го познавам много.
все по малко време ми остава за каквото и да е. Днеска поснимах малко за първи път от доста време насам.
Щях да скачам с бънджи, но не можах да намеря превоз до Писанския мост въпросния ден. Чак лятото ще скачам сигурно. Пък и искам във Варна да го направя че там поне се скача над вода. Някакси ми се струва че ако падна във вода има по голяма възможност да оцелея от колкото ако падна върху камъни.
Утре съм си записал час за масаж. Цял час ще ме масажират. Мен от край време ме кефят масажите, но ми е интересно да е от професионалистка.
Карам курс по испански в момента. Карам и шофьорски курс (въпреки че съм шофьор повече от 7 години). Моята американска шофьорска книжка важала само 3 месеца след като съм влязал в страната. Но не ми признават книжката и трябва всичко на ново. И курс, и листовки, и кормуване.

Русе е много хубав град. Направих снимки на някои от старите сгради по центъра. Щели да реставрират всички сгради по центъра. Лошо няма. Много си харесвам града. И го препоръчвам горещо на всички. Доста хора вече са махнали от Русе, но според мен от сега нататък Русе го очакват добри времена. Русе е град с богата история. Освен това е на много ключово място. Най големия мост между България и Румъния е тук. Освен това товарите които идват от западна европа и трябва да стигнат до морето, е по лесно да минат разстоянието Русе-Варна отколкото да продължат по Дунава докато се влее в морето. Най големия български град на Дунава. Тия примущества ще привлекат европейски (и не само) инвестиции. Вече има планове да се строят два завода. Един френски и един испански. Ще построят и още. Ще живне града... 100%. Моите приятели казват че съм бил оптимист. И са прави :) Първата железопътна линия е била Русе-Варна. Първата кинопрожекция е била тук. Първата книжарница май също.
Хайде всички в Русе.

Saturday, November 11, 2006

На стоп


В щатите съм вземал стопаджии един път. Там естествено е незаконно стопаджийството. Много рядко може да се види стопаджия в Америка... или поне аз не съм виждал много. Една хладна есенна вечер някаква млада двойка искаше да ги кача на стоп. Аз спрях. Бяха около 19-20 годишни момче и момиче. Казаха ми че тръгнали към магазина пеша, но им станало прекалено студено преди да стигнат до него. Не им повярвах, но пък все пак ги закарах до тях.
Миналата седмица за втори път взех стопаджии в България. Мъж - 32 годишен (ако не греша) и жена която въпреки че изглеждаше 20 и нещо, не пожела да сподели годините си. Оказа се не са двойка... само приятели. Искаха да отидат до село Басарбово където има някакъв скален манастир. Аз мислех че хората търсят да се качат на стоп само когато им се налага... не за спонтанен неделен туризъм. Оказа се че греша. Открехнаха ме и за някакъв български сайт (на който забравих името) чрез който може предварително да си намериш кой да те качи на стоп (или ти да услужиш на някого като го закараш накъдето имаш път). И Анатоли и Цвета се оказаха много печени. Беше удоволствие да им слушам разговора в колата. Аз бях безпричинно мълчалив. Което всъщност ми се случва често. Скалния манастир в Басарбово се намира близко до Русе, а аз не бях ходил там до сега. Реших че щом софиянец и търновчанка ще посещават манастира, то е редно и аз да го посетя че да не съм невеж. Пък и си падам по туризма. Смятам следващато лято да пообиколя из България. Дано да имам възможност. Оказа се че моите стопаджии са обикаляли доста из България. Също така и че не е скъпо да се обикаля родината за да я обикнеш. Цвета сподели че няма желание да ходи до Америка... също като доста хора с които съм приказвал напоследък. Та... не само ги закарах до Басарбово, но и отидох да видя въпросния манастир с тях. За съжаление нямаше кой да ни пусне в самия манастир... можеше само да се качим до него и да се разходим наоколо. Пак беше интересно. Сигурно ще трябва да отида пак там някой път, но когато е по-топло и когато има нещо като екскурзовод.
Мислех че вземането на стопаджии в България е законно, но моите стопаджии казаха че не е така. Ех... голям праз. Ако не ги бях взел на стоп, нямаше да се запозная с такива готени хора. Казах и на двамата че ако друг път имат намерение да идват в Русе, да ми се обадят. Ще им намеря къде да преспят, а ще разкажат дали са ходили на някое друго интересно място. Разменихме си телефоните. Ще трябва да им се обадя за да им пратя снимките.
Ако видя млади стопаджии(ки) сигурно пак ще спра. За вас не знам :)

Ако обичате, не ми сменяйте пепелника


Аз съм непушач, но често се случва да съм на маса с пушачи. Това което ми прави впечатление по всички заведения е едно неудържимо подменяне на пепелници. Днес се видях с Крис за първи път в София и пихме по една бира в някаква пицария. Смениха ни пепелника 6 пъти. Не преувеличавам. След първото сменяне на пепелника, споделих с Крис моето наблюдение за фанатичното сменяне на пепелници в България. И сякаш за да докаже моята теория, нашата иначе не особено кадърна сервитьорка, смени пепелника още 5 пъти. Бяхме в заведението приблизително 2 часа и 15 минути.
По късно се срещнах със сестра ми в един ресторант в който го смениха само 2 пъти за 45 минути. Тя като веща в бизнеса, каза че сервитьорките просто запълвали така времето... един шеф не иска от сервитьорките да седят с кръстосани ръце на бара и за да не изглежда че седят на едно място, те ходят и сменят пепелници. Сигурно е права.
В Америка никога не съм виждал да сменят пепелника докато клиента е на масата. може да има и 10 фаса в него, но докато не си тръгнат клиентите пепелника не се сменя.
Толкова ли е важно сменянето на пепелници? Не може ли да се измисли някаква по смислена/полезна дейност с която сервитьорките да си уплътняват времето?
Не че имам за цел да критикувам сервитьорките... те общо взето правят каквото им се каже. Просто ми прави силно впечатление и го намирам за странно.
Да си призная некадърното обслужване все повече ме кефи. В Америка много се дразнех от свръхлюбезните сервитьорки. Май бях споменавал че сервитьорките в Америка като цяло са
- усмихнати сякаш за тях е удоволствие да задоволяват всички капризи на клиента
- безкрайно съчувствени към всички тревоги и терзания на клиента
- винаги готови да се засмеят с глас и на най-малкия опит на остроумност от страна на клиента
- изглежат винаги тъжни когато си тръгваш от заведението и очакват с трепет да се върнеш и за да могат да те обслужат пак
Не че ме е дразнело много всичко това, но просто сега ми е интересно да видя и другата крайност. Аз никога не се правя на капризен пред севитьорките, нито пък връщам храна, нито им правя забележки. Като цяло съм много хрисим клиент и рядко се оплаквам от лошо обслужване.
Чудя се дали следващият път да не кажа на някоя сервитьорка да не сменя пепелника на нашата маса. Може да опитам :)
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution 2.5 License.