Monday, July 14, 2008

Скално катерене в Търново


Катеренето по скали е интересно нещо. Страх ме е като се качвам на високо. И ме е страх като знам че се задържам едвам едвам със връхчетата на пръстите си. И все пак го правя. Може би по същата причина поради която хората гледат филми на ужасите... хем те е страх хем продължаваш да го правиш.
И оня ден ходих в Търново да се катеря с Йонко и Даката. Йонко е на 65 години. Той се катери по добре от всички катерачи които познавам. Не се напъва... няма да пъшка, да охка и т.н. Абе слага ни всички в джоба си. А Даката е един ухилен, оптимистичен и енергичен младеж.
Като пристигнахме и като видях по какви скали ще се катерим... се стъписах от размера на скалите по които ще се качваме. Даката също. Въпреки че реално какво друго можеше да очакваме... нищо друго освен това което видяхме. Йонко тръгна нагоре по скалите докато го осгурявах с въжето. Но маршрута беше такъв че 5 метра по нагоре се скрива човека и не го виждаш като се катери. Трябваше с викане да се разбираме. А то точно там се чуваше ехо от тирове, коли и мотори и викането някога не помагаше. След това беше мой ред да се катеря, Йонко ме чакаше горе и осигуряваше от някъде без да го виждам. Беше ме инструктирал да си сложа каската и да взема раница в която да сложа обувките ни. Като се изкатерих около 20 метра... вече взе да ми се свива лайното от страх. Като погледнеш надолу се вижда цялата долина, пътя, Търново и хоризонта беше много много надалече. Бях толкова шашардисан че забравях да откачам примките (което не е някаква опасност). Също така ми трепереха краката от време на време. Луда работа. Страх. Паника. Всеки път когато намирах удобни места за хващане се радвах като животно... имаше едно успокоение макар и за няколко секунди. И после се търсех следващото място за хващане. Опипвам... и няма хватка. Опипвам още и по-надалече... и пак няма. Опипвам толкова надалече че ако се пресегна още малко и ще падна... и пак няма. После има малко паника. После се сещам че няма смисъл от паника. Опитвам да дишам по-нормално. И пак почвам да търся къде да се хвана. Колкото повече търся с едната ръка... толкова повече се измаря другата да държи. В скоро време ще й свършат силите на дръшащата ръка. И трябва да се намери хватка. Всичко това трае секунди. И когато вече намеря хватка и се кача малко по-нагоре. Почва пак същото. А като трябва да погледна в краката си за да избера къде да стъпя, тогава вече е трудно. Трудно, но не физически. Поглеждам си краката обаче ща не ща... фокусирам короните на дърветата под мен. Които са на разстояние... около 4 пъти по голямо от нужното да се претрепи човек ако падне. А знам че съм се хванал на едно ръбче издадено от скалата което е само 2-3 сантиметра в добрия случай. Опитвам се да концентрирам пак върху това къде да стъпя. И когато намеря, веднага поглеждам пак нагоре. Когато гледам нагоре... не е толкова страшно. Знам че ако падна, нищо няма да се случи. Само ще увисна на въжето и ще трябва да тръгна пак нагоре само че от 1-2 метра по отдолу и пак ще трябва да ги качвам тия 1-2 метра. Няма какво да се прави. Единствения път е нагоре. И толкова. На всичкото отгоре почна да се свечерява. А мръкне ли се... даже не знам какво става. На половината на изкачването вече можех да си почина на една издадена "тераса". И си мислех че прекалено много ме е страх за да изпитвам кеф от катеренето. Изкачването на маршрута който беше около 50 метра висок, трая около 2 часа. Такова облекчение. Покатерил си се, справил си се и се стигнал там където не си вярвал че ще стигнеш. Все още трепериш. Тялото трепери, но пък се усмихваш и се радваш. И нищо и никой не може да засенчи това. Отворихме раницата с обувките, събухме си стискащите еспадрили и си обухме обувките. Като стигнах на безопасно разстояние от скалата се изправих, погледнах бездната, панорамата и единственото което може да си мисли човек в такъв момент е "Ебаси. Успях"
Тръгнахме да слизаме по пътечката към мястото където ще разпънем палатките.

* снимката всъщност е от един по-малък маршрут който правихме на следващия ден

4 Comments:

Blogger Horhe said...

Дон Хуан май беше казал, че човек си почива най добре, когато му е трудно. Звучи като е бати противоречието, но май е така. Супер разтоварващо е за психиката, въпреки че супер я натоварва.

11:08 AM  
Blogger kaicevy said...

11:27 AM  
Anonymous хома said...

sd

10:16 AM  
Anonymous Anonymous said...

Забрави ни... жалко... не ти ли се пише по малко?

7:15 PM  

Post a Comment

<< Home

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution 2.5 License.