Есен

Има някой дни, в които не ми се приказва с хората. Не ми се обсъждат глупости. Не ми се подхваща small talk (малки безсмислени разговорчета). Терсене ми е за нещо примерно и искам да си остана сам. Ей така да си тъжа на спокойствие и евентуално да ми мине. Искам да си гледам наборсучено малко вместо да се превземам че всичко е наред. Не се святкам на хората... просто си мълча. Жалко че обстоятелствата понякога не позволяват да отидеш на седнеш на една пейка в парка и да гледаш в пространството докато ти мине. Или пък докато някой скъп човек не те изведе от това ти състояние. Или пък някоя случка не ти подобри настроението. Така че... ща не ща... кютам. Преживявам и тоя ден и обикновено на другата сутрин съм свежарка... няма и помен от лошото настроение което така или иначе не е имало смисъл да имам вчера.
В лоши дни като тия, не ми се обсъжда времето навън, новините по света, пошлите проблеми на дърдокровците, тъпи шеги, превзето съчувствие, и прочие. Такива неща обикновено само допълнително раздразват. Колкото по ме оставят на мира, толкова по бързо ми минава. Пък най ми е тъпо да ме тешат непознати разни. Обикновено е престорено така или иначе. Мисля си тогава "не ме познаваш, не знаеш кой съм, не знаеш от какво имам нужда и след като ти кажа че нищо ми няма... остави ме на мира".
Открил съм че когато съм в такова лошо настроение е най добре да поспя. Съня ме кара да изтрезнея малко. Да се осъзная малко. Утрото е по мъдро от вечерта. За мен важи с пълна сила. Друг начин да се преборя с лошото настроение е да поиграя баскет. Да отида в залата и да мятам докато ми се изчисти мозъка от глупави мисли. За съжаление на работа нямаме басктеболна зала (топка си имам... седи винаги на задната седалка в колата).
Есента навява разни тъжни мисли. Ще се опитам да не им обръщам внимание след като са по скоро плод на лошо настроение.