Group Hug Confessions

Отговори на въпросите (На къде отиват нещата? Всички ли са побъркани? И аз ли съм побъркан? Имам ли цел в живота? и т.н.) които споменах в миналия пост едва ли ще намеря. Но пък се замислих до колко би било полезно намирането на тия въпроси. Което ми напомня някаква дискусия която имахме в час по философия преди години. Даскала разказваше някаква история за будистите май. Някакъв ученик казал на някакъв мъдрец "Кажи ми какъв е смисъла на живота, колко е голяма вселената? Какво става след като умрем? и тогава ще те стана твой ученик". Мъдреца му казал "Ти си като един човек който е бил прострелян с отровна стрела. Дошъл доктора, но преди да те излекува - ти питаш "ама тая отрова каква е точно? перцата на стрелата от каква птица са? защо ме улучиха с тая стрела?" Отговорите на тия върпоси не са важни в тоя момент."
Анализирането на тия въпроси може би не е важно. Не си струва човек да си губи времето в това да разбере има ли живот след смъртта. А ако получехме отговори на тия въпроси, това би ли ни зарадвало. Май не. Може би тия въпроси би трябвало да си останат загадка по една или друга причина. Моята философия относно тия неща бие на - "то гроздето кисело". Но пък не смятам да хабя нерви относно решаването им. Просто това което исках да кажа с миналия пост е... падаш, после ставаш и продължаваш. А не да мислиш колко ме боли не може то така, ако падам постоянно така то няма смисъл да продължавам, и т.н.
Миналия пост бе породен от четене на тоя сайт http://grouphug.us/ . Четях си така доста време в тоя сайт и след това полежах в леглото гледайки втренчено в тавана. И те тогава мислите почват да хвърчат насам натам. След това реших да драсна в блога какво ми минава през главата... но на другата сутрин мозъка беше рестартирал и нямаше помен от тия размишления.
Алекс има Bloglines feeds в нейния блог. И там намерих линк към тоя сайт. Следователно тя е виновна за всичкото това мое мислене :)
Снимката за поста ми харесва. Ако трябваше да й дам име, би било "женени". А халката как блести :)

За какво да мисля

Колкото повече размишлявам, толкова повече решавам че мисленето е... безсмислено. До какво води мисленето. Седнеш да размишляваш и анализираш света, ситуацията, хората, живота... и какво - почваш да се отачайваш. С достатъчно мислене може да се отчаяш почти по всяко време. Колкото повече мисля толкова по-тъпи въпроси ми идват на акъла. На къде отиват нещата? Всички ли са побъркани? И аз ли съм побъркан? Имам ли цел в живота? По-добре да съм лош или по-добре да съм добър? Да даваш или да вземаш? Да се отдаваш на течението или да се опитваш да го направляваш? Има ли господ или няма? Има ли справедливост или няма? И след всичкото това мислене... се отчайваш от това че търсенето на отговори не води до никакви отговори. И си мислиш... ами не мога да го измисля. Къде съм тръгнал като не мога да го измисля? И толкова шибани работи има по света че и около нас. Абсурди навсядъде. Как да им обърнеш внимание на всичките. И как да си отдадеш вниманието на всички след като всеки един по отделно изисква повече внимание от колкото ти можеш да му отдадеш някога. И се предаваш да се захващаш с всички. А само с тия проблеми с които съвестта ти не може да се примири... само с тях се захващаш и то само от време на време... и това варианта в най-добрия случай.
И се питам... ами по-добре да не се мисли. Все пак като ходих на рафтинг беше кеф. А мислил ли съм по време на рафтинга? Не съм. Правиш това което се налага на момента и това е. И колкото по-малко анализирам живота, толкова по-добре вървят нещата. Интересното е че човек знае как ще постъпи. Знае и как би трябвало да постъпи. И ако постъпи както би трябвало, то рядко има ефекта който би трябвало. Та е най-добре да постъпиш както знаеш че ще постъпиш. Живота е първично нещо. Трябва да се живее по първичен начин. Така както знаеш. И тогава нещата вървят по-добре. И се нареждат. Ти само кимаш на живота и си викаш "това и да го бях мислил нямаше да излезе толкова добре".
И нямам предвид че рябва да се откажа да слушам съвестта си и да се пусна по течението на живота. Имам предвид че когато живота пред мен завие - завивам с него... вместо да се чудя "да завивам ли и аз... ама нали имах цел. май не може по тоя път дето живота казва, аз ще се мъча в моята посока". Нещата се случват и ти се случваш с тях. Правиш, струваш и вървиш смело напред. Защото всеки път като спреш да мислиш и разсъждаваш - почва да ти се завива свят.
И какво трябва да се прави... ами знали. Да работи човек през деня. Да се блъска, да се лута, да постигне малка цел, да изгуби нещо друго. Вечерта почива. Хапва, пийва... поприказва. От време на време трябва да хвърли пари на вятъра, от време на време трябва да хвърли пари и усилия да помогне на някой който има нужда. И това е то май.

Тонколони и Стиви

Като бях малък вкъщи имахме уредба. Касетофон - руски някакъв. Усилвател - май български. И 2 тонколони. Големи тонколони. Баща ми си пада по силната музика. И по хубавата (с малки изключения :) ). Като малък обичах да слушам силно музика на тия тонколони. Когато бях следобед на училище и нямаше никой вкъщи - надувах тонколоните. Съседите недоволстваха от време на време и на мен ми беше кофти, но понякога не можех да се въздържа. Понякога не исхах да усилвам прекалено много, затова насочвах двете тонколони една срещу друга и заставах по средата. И си слушах в захлас. Не мислех за нищо. Потапям се в музиката. Музикате е достатъчно силна за да не се чуват мислите, света, проблемите. Бях го забравил това чувство... по няколко причини.
1. От много отдавна нямам големи тонколони (а слушалките не могат да пресъздадат чувството създадено от тонколоните... ама въобще).
2. След като в последните години живота е пълен с музика, се е получило едно пренасищане. Музиката е навсякъде. Музиката е даденост. Не че това е лошо. Но просто... като изядеш 10 сладоледа... 11-тия не е толкова вкусен. Заради това пренасищане от музика, трудно намирам какво да си харесам.
Благодарение на един диск на Stevie Ray Vaughan "The Slow Blues" си припомних как съм слушал музика. Гърците преди час и нещо отидоха да купуват играчки на малкия Стефанос и ме оставиха сам вкъщи. Те имат една много сносна уредба е едни много сносни тонколони. Насочих ги една срещу друга. Сложих си няколко малки възглавнички по средата и си пуснах диска...
Stevie Ray Vaughan е извънземен. Или поне единия от родителите му е. Или се е научил как да контактува с извънземен свят. Каквато и да е причината, няма значение. Това което има значение че като си пусна първата песен от диска (The things that used to do) и се стигне до солото на китарата - се... насирам. Гласа на Stevie Ray Vaughan не е атракцията в неговата музика. Атракцията е виртуозното му свирене на китарата. Някъде бях мярнал интервю с брата на Стиви. Той беше описал музиката му по следния начин. Или поне нещо подобно на следното.
"Нали знаете как нагласяте радиото си на някаква честота за да приема някоя радиостанция. Понякога когато свири на китара, мозъка на Стиви намира една такава честота на един друг свят... и тогава е неописуемо."
Лежах на тия възглавнички на пода с много усилена музика и... няма какво да се лъжем - гърчех се конвулсивно в свирене на въздушна китара. Изслушах албума въпреки че пропуснах няколко песнички. И след това изслушах пак първата песен два пъти. Ебати китарата.
А що се отнася до творчеството Стиви Рей Вон... аз не му харесвам повечето песни. Повечето са бързи и бурни. Но блусарските му песни... са върха. Казват че се друсал и така излизал на сцената да свири... ами... личи си в някой от песните му. Жалко че го няма вече.

Кеф с лодки

Вчера ходих white water rafting. Превода предполагам е спускане с надуваема лодка по планинска река. Моя приятел Симиън, сегашното му гадже - Моли, приятелят ни Трой, и аз. Тръгнахме с колата на Симиън към 6:30 (сутринта) към едно далечно градче в съседния щат. Три часа по-късно бяхме там. По пътя глобиха Симиън за превишена скорост ($144) - караше с 80 мили в час по магистралата. Лимита беше 65. Лош начин да почнеш един такъв ден, но какво да се прави.
Пристигнахме до въпросната рекичка и си взехме под наем 2 надуваеми лодки които побират по двама човека. Дадоха ни спасителни жилетки. Питаха ни дали искаме каски и да гледаме филмчето за безопасност. Ние казахме че сме идвали и друг път (въпреки че Моли не беше ходила никога). Питаха ни дали има бира в охладителните кутии които си бяхме взели за да сложим в лодките... "Глупости... как ще имаме... как е най-добре да ги завържем към лодката?". Обясниха ни как е най-добре. Но не провериха дали имаме бира. А ние имахме. И така... носейки гумените надуваеми лодки по склончето към реката, си умирахме от нетърпение. Моли и Трой ги беше страх малко защото Симиън ни наплаши колко страшно било и какви бързей имало. Аз бях ходил преди и не ми се струваше страшно. На мен ми харесват такива работи. Моли беше по бански, спасителна жилетка, каска, и някакви много леки гуменки специално за водни спортове. Останалите бяхме по къси гащи/плувки, спасителни жилетки, и гуменки. Накарахме някакъв да ни снима преди да влезем във водата. Симиън беше взел някакво водоустойчиво фотоапаратче за еднократна употреба. По време на цялото събитие го изщракахме цялото, но ще видим дали ще са излезли някакви снимки. След като прилежно завързахме the coolers (хладилните кутии) в които имаше сандвичи, чипс, безалкохолно и бира... тикнахме лодките във водата и скочихме вътре. Гребането е малко трудно до като не свикнеш с партньора си да сте чат пат в синхрон. Аз и Трой бяхме в една лодка. Симиън и гаджето му бяха в другата. И поемаме надолу към рекичката. Още при първото бързейче, Моли пада от лодката. Голяма паника голямо чудо. Симиън я издърпва в последсвтие. Идва второто мяст в което има малко камъни... и там се обърнаха. Аз и Трой също обърнахме нашата лодка. Голям кеф беше. Адреаналина е интересно нещо. След това видяхме че Моли и Симиън седят на един камък от едната страна на реката. Моли е с разревана физиономия и се кълнеше че не може повече и иска да се връща. То няма как защото нито има пътечки през гората да се върнеш нагоре, нито пък може един човек да управлява една лодка за двама. Порева малко, не можела да диша като паднала във водата, водата била студена, глътнала вода, ужас че ужас. Ние тримата си мислим по това време че повече няма да вземем момиче с нас никога защото миналия път стана същото (двете момичета които бяха с нас голям рев реваха). Аз оставих Симиън да си успокоява гаджето си защото той може да е убедителен когато иска. Пък и горката Моли нямаше голям избор. Ще не ще... единствения път беше с лодката надолу по реката. Тя неохотно влезе в лодката и продължихме надолу по реката. По принцип се стои от едната страна за да може да гребаш... но тя вече стоеше по средата на лодката от страх да не падне. Опитваше се да греба както е така по средата но не беше ефективно. Но Симиън се справяше някак със помощта на течението. Аз бях като един маниак. Постоянно исках по-големи и по-опасни бързейчета. Защото след първите ми два падания извън лодката, долу горе му хванах цаката. И исках още и още. И по-опасни и по-високи. По едно време направихме пак една почивка на един голям камък край реката. Хапнахме, пийнахме, посмяхме се. Моли вече не я беше толкова страх. Успокоила се беше. Показа ни как си беше ужулила гърба. :) Ще й мине. Пък и тя се държеше мъжки вече. Даже към края взе да й харесва цялото преживяване. Закачахме се с тяхната лодка. Симиън скочи един път от неговата лодка в нашата и ме събори във водата. Аз върнах жеста. Изпуснахме си греблата във водата на няколко пъти, но си ги намерихме. Глобата за изгубено гребло е $30. Като цяло на мен ми беше голям кеф. Голям е кеф пред теб да има разни камъни, и въртяща се вода, силен шум от разбиващата се вода в камъните пред теб. И ти с едно пластмасово гребло гребейки лудо напред назад. Единствената цел е да запазиш равновесието на лодката. Имаше животински викове на кеф. Трудно е да предаде усещането. Най-добре е да се опита. Горещо препоръчвам това забавление на всеки който има възможност да опита.
Имам голямо желание да отидем пак след 2 седмици. Но като ги знам колко са сериозни, не се надявам много. Днес кандардисвах гърците да отидем. Но и с тях не е много сигурно дали ще стане.

Отново реклама на Пентакс

Занимава ми се с фотография и това е. Иска ми се да си имам собствено фотостудио. Иска ми се да ходя навсякъде из България и да снимам. Искам всичко да снимам. Модели, пейзажи, странни снимки, странни ситуации, непознати на улицата, действия, фантазии. Много ми се иска някой (по скоро някоя :) ) който с охота ще ми дава да снимам във всякакви позиции и ситуации. Снимките не са толкова трудни. Фотографията не е толкова трудна. Наистина има неща които да се научат, но то е толкова интересно че даже не може да се приеме като учене. Само ми трябва малко време, малко повече фотографски уреди... и някой модел за снимане. Иска ми се да имам разни softboxes (големи осветителни кутии) и фотографски чадъри. Не че естествената светлина не върши добра работа... но обикновено е подходящо за снимки или рано сутрин (аз не вирея рано сутрин) или малко преди да залезе слънцето. А това не е достатъчно време. Също трябват и много големи прозорци. Напоследък по-осезателно виждам разлика в снимките правени с по-светлосилни обективи. И искам такъв. Някой с възможности за f1,2, 1,4, или 1,7. По тоя начин може да фокусирате в очите на някого и всичко на няколко милиметра пред и зад очите ще е извън фокус. По тоя начин се акцентират очите на модела - а очите може би са най-важното в един портрет. Ето един линк с портрети. За съжаление тия обективи са по скъпички :). Ще си взема някой от старичките сигурно че така ще ми излезе по-тънко.
Наскоро ползвах един Nikon D70s. Ползвах го за малко обаче. Не е лош, но си предпочитам 2 пъти по евтиния Пентакс. Прозорчето на Пентакса е малко по добро според мен. И след като с огледално рефлексните фотоапарати снимката може да се направи единствено гледайки през прозорчето... това е една от най-важните черти. Особено ако искате да фокусирате ръчно е задължително да виждате ясно какво има в това прозорче. LCD екранчето на Никона е по-малко. Така че ако искате да прегледате току що направента снимка, е малко по-неудобно. Никона е по-голям и по размери. Има хора които предпочитат да държат по-голям фотоапарат. Аз не съм от тях. Колкото по-малък е фотоапарата толкова повече бих бил склонен да го нося навсякъде с мен. Никона е стои солидно в ръцете, но Пентакса не му отстъпва ни най-малко. Никона имаше доста бутончета което винаги е предимство при огледално рефлексните фотоапарати. Колкото повече копченца, толкова по-малко трябва да се ровиш из опциите и менютата на фотапарата. Но най-важните настройки се сменят много лесно и бързо при Пентакса. До като не стана по-голям професионалист, няма да усетя липсата на 1000 бутончета отзад на фотоапарата. Държал съм и Канон (дигиталния бунтовник) и според мен е доста по зле от никона и пентакса. Поне в отношение на изработката. Като го държах малко или много имах чувстовото че държах евтино пластмасово фоотоапаратче (разбира се има солидно направени Канони, но аз сравнявам най-евтините огледално рефлексни фотоапарати на Никон, Канон, и Пентакс). Но Канона съм чел си има други предимства. Пак се отплеснах :)
Ами не мога да се въздържа да не преопоръчам горещо огледално рефлекните Пентакси на всички начинаещи. Единствения недостатък на Пентакс е че нямате голям избор на скъпи обективи. Ако ще сте професионален спортен фотограф... изберете си Канон или Никон. Ако можете да похарчите хиляди за професионални обективи... изберете Канон или Никон. Обективите им са многобройни. Имат много повече телеобективи. Които и струват много пари. Много пари. Пентакс обективите също имат репутацията на много добри... но нямаш голям избор при телеобективите. Също така обективите за Пентакс са по евтини. И 90% (че и повече) от всички обективи изработени от Пентакс през последните 30 години (или повече) са съвместими с новите дигитални Пентакс фотоапарати (което не винаги е случая при Канон и Никон).
Та така... препоръчвам Пентакс... но само огледално рефлексните. Малките дигитални сапунерки на Пентакс не съм ги ползвал. Струва ми че в категорията на малките дигитални сапунерки Пентакс не е сред фаворитите. Там бих препоръчал Канон или Сони. Ползвал съм такива и са добри. С малки дигитални сапунерки Никон нямам никакъв опит. Но какъвто и фотоапарат да решите да си вземете... погледнете в интернет дали има отзиви някакви за него. Недейте да вярвате само на мнението на един човек (особено само на моето :) ). Аз все пак съм аматьор.
Ами... стига толкова съм рекламирал :) Исках да пиша за правенето на снимки, но написаното незнайно как се превърна в реклама за пореден път.

Бирата и ревността

Аман от Budweiser. От известно време насам реших да пробвам различни видове бира. Все пак това е единствения алкохол който пия и който ми харесва. В Америка за моя голяма изненада... намерих Стела Артоа (белгийска била). Вярно че беше най-скъпата която продаваха ($8.50 за 6 бутилки + tax (ддс)). Но помня че беше страшна като я опитвах в България. Още си е страшна. След това опитах Beck's. Също много ми хареса. След това опитах и други видове. Red Stripe - то Ямайка (не ми хареса). След това Някаква неизвестна американска. Но се оказва че повечето американски бири... имат някакъв подобен вкус. Както и европейските имат някаква сходност. Опитах вчера Кроненбърг - френска. Не беше никак лоша. Опитах една друга немска - Bitburger. Ставаше. Намерих и Tuborg Gold. Също беше хубава. Опитах и една чешка - Pislner Urquell. Много хубава. Опитах Гролш... не ми хареса чак толкова.
Оня ден попаднах на едно магазинче в което продават бира на бутилка. Тоест може да си вземеш една Стела, една Бекс, една Туборг. Та аз и Алекси (гърка с който живея в момента) си купихме различни видове и се отдадохме на биропробвания.
Седнахме на масата в задния двор, цуцахме бирички, и си приказвахме за живота. Явление което рядко ми се случва с американец. Та с Алекси си приказвахме за ревността. ОбЯснявах му че съм възможно най-малко ревнивия човек който ще срещне. Той не може да го разбере това. Не че не му е ясна логиката... ама човека просто го е страх когато жена му излиза. Каза че му минават мисли като "ами какво прави тя сега; дали не я сваля някой; тя ако пие едно две дали няма да му пусне". Аз съм на теорията ча ако наистина обичам някоя, и тя иска да излезе да се забавлява без мен - пускам я. Няма въпроси, няма съмнения, няма подозрения. Той ми каза че ако не съм ревнувал, то не съм обичал истиснки. И ако открия по-късно че била спала с някой, как щял съм да се чувствам.
Говорихме си за ревността:
Аз - Аз не ревнувам. Не мога да ревнувам.
Алекси - Как така не можеш. Ако си имаш жена и тя излезе без теб някъде не ти ли минават мисли като "ами какво прави тя сега; дали не я сваля някой; тя ако пие едно две дали няма да му пусне" ?
Аз - Не. Може да ми мине за секунда такава мисъл през главата. Но няма да се замислям за това. Ако наистина обичам жена си, ще искам да прави това което я прави щастлива. Не искам да я контролирам.
Алекси - и ако ти изневери?
Аз - ами кофти ще ми е предполагам. Но няма смисъл да се тревожа за това какво ще стане в бъдещето. Няма да хабя време и енергия в това да се чувствам гадно и да ревнувам.
Алекси - ти си луд... не може да не изпитваш ревност.
Такива работи си говорихме и беше интересно и забавно. Касандра (жена му... тя е на снимката с малкото им детенце Стефанос) беше по-скоро на моето мнение.
А оня ден се видях с моите американски приятели. Бяхме се събрали около десетина човека. Пихме бира (аз си донесох европейска и почти никой не прояви интерес към нея... харесват си Bud Light-а и това е). Интересното е че американците не са такива дървени философи като нас българите (и гърците). Играхме една странна игра да двора - хвърлят се някакви малки възглавнички в едни дървени куттии. Бъзикаха се за глупости. Говорихме си малко за фотоапарати. Питаха ме за България но колкото да ме питат. След това палихме някакви домашни фойерверки (4-ти юли беше скоро и имаха разни фойерверки останали). След това се юрнахме да гледаме UFC мач (нещо като бокс но доста по брутално). И това беше. Аз после си тръгнах. Все още не мога да опиша каква точно е съществената разлика между това как българи се веселят/пият и това как американците го правят.