Мила моя мамо, сладка и добричка

Не знам вече от какво да се оплаквам. Малко ли съм го правил в тоя блог. Уж се имам за човек дето не се оплаква много. Може би като го правиш в блог е различно и не се брои :)
По принцип не пиша за лични работи чак толкова, но все пак. За всяко нещо си има първи път :) Както повечето хора сме разбрали на около 16 или 17 години :)
Та... приказвах с майка ми оня ден. Обадих й се по телефона. Не го бях правил доста отдавна защото до скоро нямах телефон в новата квартира. Почвам с обичайното "Мамо, кво прайш?". Тя разправя на бързо за да може да ме попита с мен какво става, защо не съм се обаждал и прочие. Бях пуснал мухата за сигурното ми връщане в България като се обаждах на семейството миналия път. Тоя път разговора отиде в посока:
"Сине, какво аджеба ще правиш тук в България като се върнеш? То е много трудно. Хората не могат да свързват 2та края. Работят за жълти стотинки. За 250 лева заплата ли искаш да работиш? Не стигат. А скоро сигурно семейство ще се налага да правиш (точно това се налага, да :) ). Бизнес да почнеш ще ти е много трудно. Сигурно няма да стане. Къщата се нуждае не от основен ремонт ами събаряне. Тя така или иначе тече сега. За нищо няма да стигнат тия пари дето мислиш да ги събереш. В София ли ще търсиш работа, майка? Не знам, според мен по-добре да си останеш в Америка повече от заплануваните още 2 години. Как всички дето са заминали в Америка все успяват да се уредят някакси. Как така ти не успяваш? Ако не искаш в Америка, по-добре някъде в западна Европа. Щото в България не те виждам какво ще правиш."
Та се наложи да теша майката:
"Не се притеснявай за мене, Мамо. Ще го обсъдим това моето връщане като се видим. На дълго и широко ще го обсъдим. 2 години са доста време до тогава. Всичко се случва. Може да се отвори нещо до тогава. Ако ми се отвори хубава работа, може и да остана в Америка. Но все пак имах намерение като се върна в България да поработя в някоя фирма, да разбера как стават нещата с бизнесите, пък после да мисля собствен бизнес. Обмислям сега идеята за фирма която ще поставя кабелите за компютърните мрежи в малки офиси и кантори, създаване на малки компютърни мрежи, инсталиране на необходимте програми, сървъри малки разни. И после - поддръжка на цялата тая работа. Но това е само гола идея за сега. Ако излезе нещо по-добро, с него ще се хвана. Не се надявам много на сестра ми, но все пак и около нейните бизнес начинания може да се отвори нещо до тогава. Работа сигурно няма да ми е трудно да си намеря. Все пак в Америка образование и стаж имам. А и не ме мързи да се захвана с каквато и работа да е. Все ще намеря нещо. Стига се тревожи... ще го измислим. Няма страшно."
Имам подозрението че и баща ми мисли като майка ми по тоя въпрос. Но евала му давам, не се е опитвал да ме натиска и да ме съветва и да ми опява. Човека е бил инат като малък и разбира как седят нещата между родители и деца - родителите не винаги могат да накарат детето да прави каквото те смятат за удачно. Но... от много други хора все чувам такива отзиви - "Не става в България. Много трудно. Няма смисъл да се връщаш..." и други такива. Въпреки че не ме е стах и смятам че все ще си намеря свястна работа или пък ще се закрепя по един начин или друг, ме спохождат мисли че хората може и да са прави. Не са един или двама да ми ги приказват такива.
Та моя въпрос за размисъл е "Дали наистина ще ми е толкова тежко колкото ми го описват или все пак ще мога да се справя?"
Не знам всички които четат тоя блог. И не знам какво мнение имат по въпроса. Но ще ми е интересно ако го изразите. Моля не се притеснявайте да оставите коментари или пък даже да се свържете с мен по ICQ.

The Laundromat

Нямам пералня и сушилня в новата квартира така че трябва да ходя да си пера дрехите в обществената пералня. Вчера това ми беше целта за деня - да си изпера дрехите. На първо се отбих при гърците (хората с които живях 2 години когато първо дойдох в Охайо). Алекси (27 год) не е лош човек. Общо взето балканска душа е, сродна. Нахраниха ме гърците както всеки път като се отбия. Имаме си едно неизказано разбирателство. Аз им помагам с всички технически въпроси (фотапарат, видео, стерео, комютърни, и прочие), а те ме хранят. Много добър бартер според мен. Оказа се че "Добре че си се отбил, имам някъв проблем с eBay". "Няма проблеми" викам аз - на тях нищо не мога да им откажа не защото им се чувствам задължен (грижиха се за мен дълго време), но защото са хубави хора.
Напоследък обаче горкия Алекси в задълбочил прекалено много в неговата апатия към всичко що е американско. Всичко гръцко се издига в култ и всичко американско се критикува. На него му е писнало даже да излиза от тях. Никого не иска да вижда, никъде не иска да ходи. Добре че човека ще се прибира в Гърция, че като го гледам, няма да издържи тук още много.
Гърците май трябва да ги оставя за друг пост защото се оказва по дълга тема от колкото подозирах. Та Алекси дойде с мен да ландромата (обществената пералня). Ландромата е депресиращо място. Поне за мен. Не знам дали се дължи на обстановката или на хората които го ползват. Вечер беше вече. Ландромата е сравнително стара сграда. Обурудването също е старо, но е поддържано добре. Чисто е, но нищо не е обновявано. Идват обикновено странни хора. И млади и стари. Вчера нямаше толкова - празно беше през повечето време. Подтискащо беше. Навяващо на лоши мисли.
- Нямам си собвствена пералня и сушилня. Лош късмет ли е това или каквото съм заслужил?
- И аз ли съм странен като всички останали тук?
- Дали след няколко години няма да се озова пак тук?
По социология учихме че над 90% от хората (в Америка) умират в същата класа в която са родени. Обезкуражаваща статистика. Щом в страната на неограничените възможности е така, какво остава за страните с ограничени възможности? Не че имам желанието да имам милиони долари. Просто искам и това да преживея за да видя как е :) Дали ще се променя. Сигурно. Дали ще ме направи по лош човек. Не знам. Ако се усмихне щастието, може и да разбера.

Природата

Природата е толкова красиво нещо. Толкова перфектно. Всичко в нея е без каквито и да е недостатъци. Понякога не мога да спра да се взирам в нея. Само мога да благоговея пред нея. Чувствам се глупаво когато се опитвам да разбера механизма, логиката, функциите на която и да е част от природата. По добре е само да усещам красотата, да я приема, да я чувствам, и да й се възхищавам.
Другото нещо което ме възхищава в природата е нейното лечебно въздействие. Някой път имам чувството че усещам какво иска природата от мен и ако го изпълня... винаги намирам полза.

Полудял съм ей.

Идея

Благодарение на един познат от ICQ се породи една идея. Аз не мога да я осъществя защото нямам нито умението нито желанието. Идеята не е кое знае какво (няма да промени хода на съвременната икономика както идеите на разни познати). Обаче ми се струва забавна.
Преставете си игричка която може да играете на мобилния си телефон. Има едно малко и слабичко човече което седи пред един хълм (може и да не е хълм... важното е да нещо на по високо от човечето) на който ще седи един МкДоналдс. От време на време ще се отваря някоя от вратите и ще се търкулват по хълма надолу дебели хора. Те ще са като големи топки само дето ще имат крайници и глава (съответно може и да не се търкалят в права линия). Целта на човечето е да избягва търкалящите се хора/топки. Човечето може и да бъде замервано от МкДоналдс с хамбургери от време на време. Ако го улучи хамбургер, човечето автоматично надебелява (и съответно ще му е по-трудно да избягва хората/топките и хамбургерите). Човечето ако е уцелено от хамбургер, му се отнемат от калориите за деня - отнемат се толкова колкото се съдържат в съотвентия хамбургер (Биг Мак, Дабъл Чийзбъргер, и така нататък - информация за съдържанията на МкДоналдс е на тяханта уебстраница). На второто ниво вместо МкДоналдс, на хълмчето ще е Burger King. На третото ниво ще е KFC. На четвъртото - Taco Bell. Петото - Wendy's и прочие.

Пълноценен

Преди имах едни такива моменти в които се чувствах непълноценен. Чувствах сякаш всеки един момент би трябвало да съм някъде другаде... правейки нещо полезно, нещо психически или финансово обогатяващо. Да не си пилея времето все. Да уча, да работя, да спортувам.
Мина ми нервноста, мина ми нерешителноста. Вече не се чувствам така. Не знам дали съм пораснал или просто не ми пука вече. И се чувствам по-добре така.

Смотан

Защо не мога да подхвана разговор с момичето което харесвам? Защо ми тупа сърцето 3 пъти по бързо като най-накрая реша да изръся нещо което в последствие се оказва простотия? Защо като я видя, автоматично се обръщам в обратна посока? Защо мънкам като изпитващ го третокласник, който не е си е научил урока? Защо съм неадекватен в нейното присъствие? Защо мълча като пън? Защо нищо не ми идва на ъкъла? Защо ме е страх? Защо не мога да се отпусна? Защо се държа като зубрач? Защо всичко което кажа има обратния смисъл на това което съм имал предвид? Защо в последната секунда преди да кажа нещо, решавам че ще е крайно неуместно? Защо мога да измисля хиляди пречини за да не кажа нищо? Много Защо-та станаха. Отговори не искам. Знам ги отговорите ми се струва. Както вика леля ми "Питам и отговор неща".
Удобния отговор е че не си пасвам с това момиче и няма нищо да излезе така или иначе. Удобен отговор, но съм сигурен че не е правилния. Знам как трябва да се държа с момичето което харесвам, знам какъв тип неща би трябвало да кажа, знам как би трябвало да протече една среща с нея. Знам всичко. Правил съм го. Но обикновено с момичето което харесвам, не се получава. Просто блокирам. Не знам защо. И аз да съм на нейно място и аз няма да си обърна внимание.
Отказал съм да се оплаквам на приятели и познати. Те всичките ме затрупват с безценни съвети. Има най-различни правила. Това може, това не може. Това трябва, това не трябва. Това сега, това после. Истината е прозрях отдавна. Не може да спазваш съветите и правилата на други хора. Всеки трябва да си намери собствени. В присъствието на въпросната девойка не може да извадиш листа със съвети. Не става със заучени положения. Трябва да си имаш собствен стил, да си сигурен в себе си. "Бъди малко курназ" както вика баща ми :)
Някой хора са си просто cool. Аз имам моменти на cool много рядко. Не мога да съм Франк Синатра, не мога да съм Джон Уейн, не мога да съм Джими Дийн.
Съвременния вариант на това изказване е:
Не мога да съм Брад Пит, не мога да съм Джордж Клуни, не мога да съм Джони Деп.

Alex Kartchinski vs. Сашо Карчински

Дали очаквам прекалено много от България? Не знам. Хората които не са живяли в чужбина смятат че като няма какво да правя в България, че няма да мога да си намеря работа, че ще ми е страшно трудно, че едвам ще свързвам двата края, че няма бъдеще в България. Приятелите ми които живеят/са били в чужбина ме разбират напълно.
Какво чакам и защо не се върна сега ли? Искам да събера малко пари (те наистина много трудно се събират), да събера още малко стаж, да осъзная малко по добре как се прави бизнес. И после се връщам. За сега съм запланувал връщането ми в България да бъде около Април 2007. Ще видим как ще се развият нещата. Плановете, както всички знаете, много рядко се сбъдват. Особено тия големите планове. Но нали не била важна крайната цел, а пътя към постигането й. Моя път стана много разнообразен. Не се оплаквам. От опит глава не боли.
Има хора които си мислят че парите в Америка растат по дъветата и човек само трябва да подскочи да ги хване и да ги сложи у торбата. Аз не смятам че е така. За някои българи сигурно е било лесно да забогатеят. За мен не е. Някой хора си имат нюх към правенето на пари. Не знам дали тия успяващите хора не биха се справили добре и в България. В Америка просто могат да го сторят по-бързо и по-лесно. Не знам дали просто съм нямал късмет или не съм от пробивните. В късмет много много не вярвам така че сигурно е второто.
Нещото което ме учудва е че в Америка и в България съм съвсем различен човек. Почти във всеки аспект. Не знам защо. Просто Alex Kartchinski няма нищо общо със Сашо Карчински. Странен вид раздвоение на личноста.

Alex Kartchinski
уверен в себе си по отношение работа, бизнес, финанси
спокоен за бъдещето
интелигентен
странен на пръв поглед
мълчалив сред познати/приятели
непукист по отношение какво мислят околоните за него
скрънза
не притесняващ се да пита хиляди въпроси
много зле справящ се с жените

Сашо Карчински
несигурен в бъдещето и по отношение работа, бизнес, финанси
не много интелигентен
нормален на пръв поглед
приказлив сред приятели/познати
пука му за това какво мислят околните
нескрънза
притесняващ се да пита хиляди въпроси
долу горе справящ се с жените

Американският съквартирант - мечта

Ебаси майката. Ах, как ми иде да ги наредя все едни такива. Тъжното е че даже съм свикнал да се ядосвам. Днеска е един от тия дни в които искам да отида до банката, да си изтегля всичките пари, да отида на летището, и да си купя билет за България. Не е първия случай да се чувствам така. Няма и да е последния. Иска ми се да избягам. Не мога да понасям грозотията тук. Давя се в нея. В грозота, самотност, отчаяние. Днеска просто не ми стига въздуха. Обикновено съм твърде зает или поне се правя на такъв за да не мисля за това как се чувствам или как би трябвало да се чувствам. Имам чувството, че няма да изплувам. Как няма един нормален човек тук? Море от непознати. Море от изродени. Колкото по-подробно се загледаш в някого от това море, толкова по изроден го виждаш. Чувствам се сякаш съм попаднал в далечен град който е обсебен от зомбита. Само аз съм жив, но не за дълго. Докопват ме и скоро и аз ще съм зомби. Злобен, нещастен, незадоволен, депресиран. Шибана история. Знам че си струва да я изживея тази история. Някой ден ще съм не на седмото, а не знам на кое небе. Ще дойде тоя ден. Ще оценявам всеки миг. Докрай. Ще се усмихвам. Ще се събуждам доволен от живота. Ще се събуждам силен и готов за всичко. Ще давам всичко от себе си и хората ще го ценят. Малко само ще го оценят и това ще ми стига.
И за какво е тоя първия абзац наблъскан с емоции? Защото съм емоционален в момента. Което не се случва често. Рядко си изпускам нервите. И сега си изпускам ей тук. Този блог определено ми помага в моята ситуация. Много повече от колкото очаквах.
Причината за тоя пост... ето я. Писмо от новия съквартирант. Живеем заедно от 1 седмица. Деня в който се премести да живее с мен - го уволниха от работа. Сега е безработен. Та връщам се от работа недоволен и нетърпеливо очаквайки обяснение защо не е прехвърлил сметката за газ на негово име. За сметка на това го заварвам вторачил се във филма който гледа на 52 инчовия си телевизор. А до микровълновата печка ме очаква бележка. Скорострелно я превеждам ей сега дума по дума:
Сашо, ето това е моята ситуация. Някой си е пуснал кабелна телевизия, газ, електричество, и телефон на мое име. Трябва да отида до полицията утре да подам жалба че са ми откраднали самоличноста.
Не знам дали ще ме одобрят за безработни осигуровки и трябва да си намеря работа веднага.
Не искам да те оставя сам в новата квартира, но имам лошо предчувствие. Трябва да обмисля какви са ми възможностите и да предценя кое е най-добре за мен. Изглежда за това ти можеш да спестяваш пари. Не знам дали ще мога да запазя колата си, да си плащам бензина, а освен това имам и други разходи. Ако загубя колата си, си ебало майката.
Има някои неща които не знаеш за мен. Не защото не ти вярвам, просто някои неща са лични.
Винаги ми се струва че минавам през малки периоди през които съм късметлия и големи периоди през които не съм. Не съм имал много късмет от както съм тук. Преди да се запозная с теб, бях лекуван от сериозна депресия и много ме е страх, че депресията пак ще дойде. Сигурен съм че не ме разбираш, но предпочитам да умра от колкото да преживея миналото отново. Назад съм с парите и не виждам как ситуацията може да се подобри скоро. Не мога да си позволя отново да пропадна в тая дупка. Не мога да спя напоследък и усещам как депресията идва. И ме е страх. Въпреки че изглеждам силен и голям непукист - не съм такъв.
Не съм сигурен какво да правя. Но никога няма да оставя да висиш.
Обещавам, Шон.

Последния път (това беше преди няколко години) когато един съквартирант ми ги разправя едни такива сърцераздирателни... Още ми дължи пари ($60) за телефонната сметка. Прежалил съм ги. То е ясно че няма да ги видя. Майната му и на него. Разправя ми че спал в пикапа си по едно време защото нямало къде другаде. Какъв майстор на тъжните истории. Казвам го това без да изпитвам угризения. Защо ли? Защото в последствие го видях какъв човек е. Те не са малко гафовете. Най ярките са следните. Заварих го един ден в моята стая, само по слипове, да седи на моето легло, да ползва моя компютър. Ползваше ми даже самобръсначката в душа (не пред огледалото както му е реда). Ебати кошмара. Защо я е ползвал? Ами объркал се. Били един и същ модел. Да ама моята нова. Неговата прилича на гъз. И слепец трудно ще ги обърка. И му казах да не ми ползва компютъра повече без да ме пита. На другия ден го питам
- Ползва ли ми компютъра
- Не
Не ама Да. Нали мога да проверя из компютъра кога къде е ходил. Ебати християнина. За това ли да приема Господ в сърцето си? Че да мога да се лиша от собствената си ценна система. Да я премахна направо. Нали има Господ да ми прости греховете. Той нали за това умрял... за изкуплението на греховете на всички ни. Много удобна логика. Християнин когато му е удобно. В неделя от 12:00 до 13:30. Даже не и всяка неделя. Гаджето му беше дъщерята на някакъв пастор от някаква църква. Като такива дъщери по принцип са много въздържани и не се ... преди да се оженят. Да ама не. Забременя тя, ама нали абортите са абсолюрно недупостимо нещо... сега има дете. И така 3 пъти. Футболен отбор ли ще правят от дечурлигата или семейна църква, не знам.

Та думата ми е че този новия съквартирант Шон вече ми напомня на стария съквартирант Джони. Колкото повече гледам Шон, толкова по-уродлив ми се струва. Знам че ще остана преебан от цялата история. Знам си го. Не ми мърда. Трябва да измисля и аз как възможно най-добре да минимизирам последиците, които определно знам че ме очакват. Но тази вечер няма да го мисля. Утрото е по-мъдро от вечерта. Тая вечер само ще изливам яда тук. Мамка му, мамка му, мамка му. Иде ми да се разпсувам хамалски, но си го правя наум. Какви ще ги дървя ъкъла ми не стига. По-добре да лягам да спя защото знам че нищо няма да измисля, а само ще се ядосвам.

Хаотичен пост

Има няколко причини за това да не съм писал скоро в блога.
- нямам нет вкъщи. Преместих се в нова квартира. Пак. Това ми 10-то местене в последните 7 години и половина. Вече съм спец по местенето. В Америка какво ти остава освен да се местиш. Не е трудно. Събираш си парцалите в кашони. Вземаш един U-Haul под наем (камиони под наем) тикаш вътре кашоните, мебелите, и кухненските прибори и после караш към новата квартира. На U-Haul плащаш $30 + зареждаш камиона пак до горе с бензин преди да им го върнеш. Сравнително малка сума. Отиваш в новата квартира, растоварваш боклуците си. Обаждаш се на отговорните органи да ти пуснат електричеството и газта. Поръчваш кабелната телевизия и телефона. И готово. Аз не съм ползвал U-Haul по 3 причини
- не ми се дават пари за камиони
- нямам мебели/боклуци (имам един матрак и един компютърно бюро (то е малко и лекичко)). Опитвам се да нямам много боклуци защото знам че рано или късно пак ще има местене на някъде. А по тия местения все се губи нещо, все се чупи нещо. Пък и за мен всичко е временно. Така че гледам да пътувам с лек багаж.
Друга причина за да не е наемам камион е защото знаех че все ще намеря пикап от някъде. На единия ми приятел вуйчо му ни услужи с пикапа си. Аз съм споменавал и преди че ако ти трябва пикап... може да се намери такъв за отрицателно време след като всеки втори (ок да не е втори ама всеки трети) има пикап. То местенето в Америка ми е правило впечатление и когато бях в България. По филмите винаги съм се чудил как така натоварват колата и "Хайде ще се местим в друг град/село/област/щат". Ей така се местят. Без да се замислят даже. И почват на ново всичко. Приятели, квартири, къщи, съседи, и така нататък. Но след като приятелството и роднинствтото тука са малко по различни, хората лесно се вдигат и местят на ново място. Местенето е гадно преживяване. Но от друга страна - полезно. Виждаш повече неща, повече хора, повече събития... изобщо откриваш себе си. Поне на мен така ми харесва да си мисля. Но това се отнася до местенето не на 5 мили примерно ами поне в съседния щат. Или на от Източния бряг до Западния. Голяма тема е местенето. Тоя пост щеше уж само извинение да бъде за това че не съм писал отдавна. Ама след второто изречение не можах да се спра. Което ме навежда на втората причина за това да не пиша:
- взех да си изчерпвам впечатленията от Америка. Повечето неща които ми правят впечатление в Америка вече съм се опитвал да опиша. От сега нататък тоя блог сигурно ще придобие малко по личен характер. Характер от типа на "Днеска ходих на кино, филма не беше лош, на работа пак ме заприказва непознат в тоалетната, скучно ми е, самотно ми е, компютъра ми има еди какъв си проблем..." и така нататък.
Има и друга причина за това да няма нови постове в блога. Имах идеята да пиша постове за блога вкъщи защото напоследък съм зает на работа. После да ги сложа поста на флопи и да го ъплоадна от работа. Но не мога да пиша вкъщи защото нямам фонетична кирилица (нямам и интернет да я смъкна). Освен това не ми се пише на Уиндоус-а защото още не съм инсталирал видео драйверите. Инсталирах Убунту на РС-то, но на него няма фонетична кирилица също. Като ми прокарат интернет (вторник) ще Ви питам за съвет как да ползвам/инсталирам фонетична кирилица в Убунту (само нея мога да позлвам).
Уча се да готвя но с много бавни темпове. Все още не съм ял fast/junk food от както съм обещал. За това повече в следваия пост сигурно. най после се захванах да играя баскет. Че тоя застоялия живот просто не ме кара да се чувствам добре. Щях да се записвам в един спортен комплекс ама бил затворен до вторник защото му правели основно почистване. Да чистят че да е чистичко. Лошо няма.
Друга новина е че се записах в унивеситета да уча испански. Има си причина. Сестра ми каза че ще може да ми е полезно. Тя е в Испания и познава разни испанци. Няма да е лошо да мога да конатктувам с тях. Освен това Испания е много хубава държава с много хубави хора (като харектер имам предвид въпреки че и на външен вид не са зле :) ). Та в университетчето има хора разни... малко разнообразие няма да ми навреди. Трябваше да платя $850 за тоя единствения испански. Не се стряскайте - прежалих ги само защото от работа ще ми възвърнат парите в края на семестръра ако искарам поне В (мн. добър 5) по испански и все още съм на сегашната ми работа :) Всичко се случва все пак. В последвствие може да пиша и за колегите от класа по испански.
С нетърпение очаквам зимата. нали съм голям сноубордист сега :) Чудя се как да взема фотоапарата на сноубоардинг след като ме е страх че ще го счупя. Може би се налага да задобрея до такава степен че да не падам. Едва ли ще е скоро това, но все пак. Сигурно ще се престраша някой път и ще го взема. Също така не съм много сигурен как ще повлияе студеното време на фотоапарата. Горкия. Аз вече го изпуснах един път (докато си бях в България) и го ужулих малко. Много ме беше яд. Слава богу нищо му няма. Взех го и на mountain biking (планинско колоездене). То това също си е опасно. Често се пада и в него вид мероприятие.
Друго ново... за сега май няма. Предполагам че след като ми пуснат интернет вкъщи ще съм по редовен с постовете.
Да сте живи и здрави всичките. Това е най-важното.
Прятна работна седмица. Сега след работа ще ходя на едно "парти". Бях предупреден че ще се "пуши" там. Аз няма да участвам но това си е тема за цял нов пост. То май има за какво да пиша ама... тоя мързел. Кога ли ще се откажа и от него. Като стана въпрос за отказването. Исках да спомена че не съм екстремист. Не е като да се отказвам от всички видове храна и удобства и да се местя да живея в забутана пещера в планината. На Григор приятеля никога няма да го стигна. Както и да е. Тоя пост не вярвам да можеше да бъде по хаотичен. Но така става след като не съм писал толкова време.
Междудругото щях да забравя - Ебати шведите.
Чао